изнемощял и скръбен като „Стария мореплавател“. Сигурно се усмихваш на моето сравнение, но ще ти разкрия една тайна. Често съм отдавал своето страстно въодушевление и влечение към грозящите загадки на океана тъкмо на тази творба на талантливия, надарен с най-богато въображение съвременен поет. Нещо необяснимо става в моята душа. В действителност аз съм практичен, дори усърден труженик, който работи упорито, без да се щади; но същевременно храня любов към дивното, вяра в небивалото и те се вплитат в моите проекти и ме извеждат от утъпканите пътеки на човешкия живот към дивите простори на океана, неоткритите земи, които възнамерявам да изследвам.
Но да се върна към по-съкровени мисли. Ще те видя ли отново, след като прекося ширните морета и се завърна през най-южния нос на Африка или Америка? Не смея да се надявам на такъв успех, но в същото време не се осмелявам до допусна и обратното. Засега те моля да продължиш да ми пишеш при всяка възможност: може би писмата ти ще пристигат, когато ще са най-нужни, и ще поддържат моя дух. Обичам те с много нежност. Спомняй си за мен с любов, ако не получиш друго писмо.
ТРЕТО ПИСМО
Скъпа сестричке, пиша ти набързо няколко реда, да те уведомя, че съм жив и здрав и изминах вече доста дълъг път. Това писмо ще стигне до Англия по един търговец, който се завръща от Архангелск; той е по-честит от мен, защото аз сигурно ще видя родната земя след много години. Духът ми обаче е висок: хората ми са храбри и както личи, непоколебими; не ги смущават дори огромните ледени блокове, които постоянно ни съпътствуват и предвещават опасностите по пътя ни напред. Достигнахме вече северните ширини; но лятото е още в разгара си и южните ветрове, понесли ни с голяма скорост към бреговете, които аз тъй страстно желая да достигна, макар и не така топли като в Англия, ми вдъхват неочаквана живителна топлота.
До този момент не са ни сполетели никакви премеждия, които си заслужава да опиша в писмо. Една-две силни бури и избиването на пробойна са произшествия, каквито опитните мореплаватели не си правят труда да запомнят; и ще бъда безпределно доволен, ако нищо по-лошо не ни споходи занапред.
Сбогом, моя скъпа Маргарет. Бъди сигурна, че както за мое собствено, така и за твое добро, не ще се хвърлям безразсъдно в опасностите. Ще бъда хладен, непреклонен и благоразумен. Ала успехът неминуемо ще увенчае моите усилия. Защо не? Стигнал съм чак дотук, проправяйки сигурен път през непроходимата водна шир: дори звездите са очевидци и свидетели на моето тържество. Защо да не продължа все така по непокорената и все пак послушна стихия? Какво ще спре дръзкото сърце и непоколебимата воля на човека?
Препълнената ми душа неволно сама се излива върху хартията. Но трябва да приключа. Бъди благословена, любима моя сестричке!
ЧЕТВЪРТО ПИСМО
Случи ни се нещо толкова неправдоподобно, че нямам търпение да го опиша, макар че е много вероятно да се видим, преди писмото да стигне до теб.
Миналия понеделник (31 юли) ни заобиколиха ледени блокове, които притиснаха кораба от всички страни, и ние едва си проправяхме път. Положението беше доста опасно, особено пред вид гъстата мъгла, която ни обвиваше. Затова застанахме на дрейф с надеждата да настъпи някаква промяна във времето и атмосферата.
Беше около два часа, когато мъглата се вдигна и ние съзряхме необятни и неравни ледени простори, ширнали се навред до безкрая. Някои от моите другари изстенаха, умът ми натежа от напрегнати мисли, ала в този миг една необичайна гледка привлече вниманието ни и разсея безпокойството за собствената ни съдба. На половин миля от нас видяхме ниска карета, закрепена върху шейна, теглена от кучета, която се движеше на север; някакво човекоподобно същество с гигантски ръст седеше върху шейната и направляваше кучетата. Следяхме през далекогледите как пътникът напредва бързо, докато се изгуби сред далечните неравни ледове.
Тази гледка предизвика неописуемо удивление. Смятахме, че се намираме на хиляди мили от всякакъв бряг, ала внезапната поява на този човек означаваше, че в същност не се бяхме отдалечили толкова, колкото предполагахме. Но заклещени сред ледовете, не можехме да тръгнем по дирите му, а само го проследихме с поглед и напрегнато внимание.
Около два часа след този инцидент дочухме мъртвото вълнение и още преди да падне нощта, ледът се пропука и освободи кораба ни. Въпреки това останахме неподвижни до сутринта от страх да не се сблъскаме в тъмнината с големите, свободно плаващи блокове лед, които се появяват след пропукването. Възползувах се от това време, за да си почина няколко часа.
На сутринта обаче, щом съмна, се изкачих на палубата и намерих моряците струпани отстрани на кораба; очевидно разговаряха с някой в морето. Оказа се шейна като онази, дето видяхме предния ден, до- влечена до нас от течението върху голям отломък лед. Само едно от кучетата бе останало живо, а върху нея се виждаше човек, когото моряците увещаваха да секачи на кораба. Той не беше, както ни се стори, вчерашният пътник, дивак от необитаем остров, а европеец. Като се появих на палубата, боцманът каза:
— Ето го капитана, и той няма да допусне да загинете в открито море.
Щом ме съзря, странникът се обърна към мен на английски, макар и с чужд акцент:
— Преди да се кача на вашия кораб — каза той, — бихте ли ми казали за къде пътувате?
Можеш да си представиш моето удивление, когато чух този въпрос от човек на ръба на гибелта, от когото бих очаквал да даде мило и драго, за да се добере до моя кораб. Отвърнах му, че плаваме, с цел да открием Северния полюс.
Това, изглежда, го задоволи и той се съгласи да се качи при нас. Господи! Ако ти, Маргарет, можеше да видиш този човек, когото убеждавахме да се спаси, почудата ти би била безпределна. Крайниците му бяха почти премръзнали, а тялото изнемощяло до крайност от умора и лишения. Никога не съм виждал по- изпаднал човек. Опитахме се да го пренесем в каютата; ала той припадна веднага, щом го лишихме от свежия въздух. Върнахме го обратно на палубата и там го свестихме, като го разтрихме с коняк и го накарахме да глътне малко. Щом прояви признаци на живот, ние го увихме в одеяла и го отнесохме до
