комина на кухненската печка. Той постепенно дойде на себе си и хапна малко супа, която бързо го възстанови.
Изминаха два дни, в които все още не бе в състояние да говори, и неведнъж си мислех, че страданията са го лишили от разум. Когато се пооправи, аз го преместих в собствената си каюта и се грижех за него, доколкото позволяваха другите ми задължения. Не бях виждал такъв интересен човек: обикновено погледът му е някак див, дори налудничав, но на моменти, ако си проявил внимание към него или си му направил и най-малката услуга, цялото му лице се озарява от лъч на доброта и благост — нещо, което не съм срещал у другиго. Ала най-често изпада в меланхолия и отчаяние, понякога скърца със зъби, сякаш не може да понася повече бремето на скърбите, които го подтискат.
Когато гостът ми се посъвзе, едва го опазвах от моите хора, които нямаха търпение да му зададат хиляди въпроси; ала аз не им позволявах да го тормозят с празното си любопитство; в такова състояние на плътта и душата възстановяването му зависеше изцяло от пълната почивка. Веднъж обаче моят помощник го попита: защо е тръгнал толкова навътре в ледовете с онази странна шейна?
Лицето му моментално посърна от най-дълбока печал и той отвърна:
— Търся един, който избяга от мен.
— Да не би човекът, когото следвате, да пътува по същия начин?
— Да.
— Тогава, струва ни се, че го видяхме — в деня, преди да ви намерим, забелязахме един човек върху шейна, теглена по снега от кучета.
Това събуди интереса на непознатия и той зададе множество въпроси за посоката, в която се е движел демонът, както той го нарече. Малко по-късно, когато останахме насаме, той каза:
— Аз без съмнение разпалих вашето любопитство, както и на тези добри люде; но вие сте прекалено тактичен, за да ме разпитвате.
— Естествено — би било действително безцеремонно и нечовешко от моя страна да ви додявам.
— Все пак вие ме избавихте от едно необичайно и гибелно положение и любезно ме възвърнахте към живота.
Скоро след това той ме попита дали смятам, че пропукването на леда е погълнало другата шейна. Отвърнах, че не мога да му отговоря със сигурност, защото ледът се пропука след полунощ и пътникът може дотогава да е стигнал до безопасно място; но не съм в състояние да преценя.
От този момент нова искрица живот запламтя в отпадналото тяло на непознатия. Той изяви огромно желание да излезе на палубата, да дебне за шейната, която бяхме видели; но аз го убедих да остане в каютата, защото бе прекалено отпаднал, за да издържи на суровите атмосферни условия. Обещах му, че друг ще следи вместо него и начаса ще му съобщи, ако нещо се появи.
Това е моят разказ до момента на необичайната случка. Непознатият постепенно възстановява здравето си, ала е много мълчалив и става неспокоен, ако друг освен мен влезе в каютата. При все това обноските му са толкова кротки и благи, че всички моряци проявяват интерес към него, ако и да са общували много малко. Що се отнася до мен, аз го заобичах като роден брат и неговата нестихваща и дълбока мъка ме изпълни със съчувствие и състрадание. Трябва да е бил благороден човек в добрите си дни, щом сега, толкова съсипан, е пак обаятелен и радушен.
Споменах ти в едно от писмата си, скъпа Маргарет, че едва ли ще намеря приятел в безкрайния океан; и все пак открих един човек, когото бих бил щастлив да имам за сърдечен другар, преди неволята да сломи духа му.
Записките за непознатия ще продължа с прекъсвания, стига да има какво ново да запиша.
Привързаността ми към моя гост расте с всеки изминат ден. Той събужда едновременно невероятна жал и удивление. Как мога да съзерцавам без чувство на най-силно състрадание такъв благороден човек, сломен от зла беда? Той е толкова благ и същевременно мъдър; добре е образован, а като говори, думите му, макар и подбирани най-грижливо, се леят бързо и с небивало красноречие.
Вече почти се съвзе от болестта и е постоянно на палубата — явно дебне да съзре шейната, която мина преди неговата. При все че е нещастен, той не се е затворил изцяло в собствената си зла участ, а живо се интересува от плановете на другите. Често разговаряме за моите проекти. Той изслушва внимателно всичките ми доводи в полза на евентуалния успех и всички най-малки подробности за мерките, които съм взел да го подсигуря. Съчувствието, което проявява, ме кара да говоря неусетно с езика на моето сърце, да дам израз на страстите, пламтящи в моите гърди, да призная с цялата жар, която ме топли, че бих се простил с богатство, живот, всяка надежда, за да придвижа напред моето начинание. Струва си да се пожертвува един човешки живот, за да се постигне знанието, което аз търся, защото то ще ме дари с власт, която ще употребя срещу враждебните на човешкия род стихии. Докато говорех, по лицето на моя слушател се спусна мрачна сянка. Забелязах, че отначало се опитваше да подтисне чувствата си; закри с ръце очите си. Гласът ми трепна и замря: съзрях сълзи да се процеждат през пръстите му и стон се отрони от развълнуваните му гърди. Млъкнах; най-после той проговори с накъсани фрази:
— Нещастнико! Нима си луд като мен! Нима и ти си пил от онова омайно биле? Изслушай ме — нека ти разкажа моята история, и ти ще запратиш надалеч от устните си тази чаша!
Както можеш да предположиш, тези думи силно възбудиха моето любопитство, но пристъпът на огорчение, който го парализира, отслаби силите му и бяха необходими много часове на отдих и тихи разговори, за да възстанови спокойствието си.
Когато обузда силните си чувства, той започна да се презира, задето робува на силни страсти; и овладявайки мрачната стихия на отчаянието, отново поведе разговор за моите дела. Попита ме за предишния ми живот. Разказът ми беше кратък, но подсказа различни теми за размисъл. Говорих за моето желание да си намеря приятел, за жаждата ми да споделям задушевно със сродно мислещ ум — нещо, което не е било досега моя съдба; изказах убеждението, че човек, който не е изпитал тази благодат, не може да се похвали, че е бил щастлив.
— Съгласен съм — откликна непознатият. — Ние сме наполовина хора, несъвършени същества, ако някой по-мъдър, по-добър и по-скъп от самите нас — а такъв трябва да е истинският приятел — не ни помогне да усъвършенствуваме нашата слаба и грешна природа. Имах някога приятел — най-благородния човек — и поради това мога да съдя какво е приятелството. За вас има надежда, а и целият свят е пред вас, така че нямате основание да се отчайвате. Докато аз — аз изгубих всичко и не мога да започна живота си отново.
Щом изрече това, по лицето му се изписа сдържана, уталожена болка, която ме трогна до дъното на душата. Ала той остана безмълвен и не след дълго се оттегли в каютата си.
Даже такъв, паднал духом, той почувствува по-дълбоко от всеки друг красотите на природата. Звездното небе, океанът и всяка гледка сред тези чудни местности са все още в състояние да извисят душата му над земята. Такъв човек има две съществувания — може да страда мълчаливо, да бъде сломен от разочарования, но при все това, щом се вглъби в себе си, той се превръща в неземен дух с ореол около челото и никакво страдание или зло не може да смути сиянието на този ореол.
Дали не се усмихваш на моя възторг от този неземен странник? Не би го направила, ако можеше да го видиш. Книгите и уединението са образовали и изтънчили твоя ум и са те направили някак си взискателна; ала от това би станала и по-възприемчива спрямо невероятните достойнства на този изключителен човек. Понякога се опитвам да реша кое негово качество го издига така високо над всеки друг човек, когото познавам. Мисля, че то е някаква интуитивна прозорливост; бърза, но непогрешима способност да преценява; проникване в причините, което няма равно на себе си по яснота и точност; прибави към всичко това дарбата му да се изразява и един глас, чиито променливи интонации са като музика, покоряваща душата.
Вчера непознатият ми рече:
„Вече ви е станало ясно, капитан Уолтън, че съм преминал през големи и несравними мъки. Бях
