порутена до крайност бедняшка къщурка в гънките на една долина, а големият брой полуголи дечица около нея говореше за най-страшна мизерия. Един ден баща ми замина сам за Милано, а аз придружих майка си до тази колиба. Там заварихме един селянин с жена си — отруден, прегърбен от грижи и непосилен труд човек. Той разпределяше оскъдно количество храна на петте си гладни деца. Едно от тях привлече вниманието на майка ми, защото рязко се отличаваше от останалите. Сякаш беше с друга закваска. Докато четирите бяха чернооки, жилави палавници, това момиченце бе слабичко и русокосо. Лъскавите златисти косици блестяха на главата му като царствен венец въпреки окъсаните дрехи. Челото му беше открито и чисто, очите — сини и ясни, а устните и овалът на лицето изразяваха такава чувствителност и благост, че човек от пръв поглед го възприемаше като нещо изключително — същество, изпратено отгоре с божествения печат върху всичките си черти.
Селянката, като видя, че мама не може да откъсне учуден и възхитен взор от това прелестно момиченце, охотно разказа историята му. Не било нейно дете, а дъщеря на милански благородник. Майката била германка и починала при раждането. Това добро семейство взело да отгледа детето — тогава били по-заможни. Отскоро били женени и най-голямото им дете току-що се било родило. Бащата на повереното момиченце бил от онези италианци, откърмени със спомена за старата слава на Италия — един от schiavi ognor frementi5, отдали силите си за освобождението на своята страна. Това го и погубило. Не се знаело дали е загинал, или продължава да гние в тъмниците на Австрия. Имуществото му било конфискувано, а детето останало окаяно сираче. То израснало при приемните си родители и разцъфнало в мизерния им дом, по-прекрасно от градинска роза сред трънливи къпини.
Когато баща ми се завърна от Милано, той ме завари да си играя в хола на нашата вила с едно дете, по-русо от херувим — създание, което сякаш разпръскваше сияние около себе си, а неговите форми и движения бяха по-грациозни от тези на планинско козле. Веднага му разказахме всичко за това видение, С негово позволение майка ми убеди селяните-настойници да й отстъпят повереното им момиченце, Те бяха много привързани към милото дете. Присъствието му приемаха като дар божи; но би било несправедливо спрямо него да го задържат в бедност и лишение, когато провидението му предоставяше такава влиятелна закрила. Те се посъветваха със селския свещеник и в резултат Елизабет Лавенца дойде да живее в къщата на моите родители — повече от сестра за мен, прелестна и обожавана спътница на моите занимания и забави.
Всички обичахме Елизабет, а аз се гордеех и наслаждавах на пламенната и почти благоговейна любов, с която се отнасяхме към нея. Вечерта, преди да я доведат у дома, майка ми се обърна към мен закачливо:
— Приготвила съм чудесен подарък за моя Виктор — утре ще го получиш.
И когато на другия ден ми представи Елизабет като обещания дар, аз с присъщата за възрастта си сериозност изтълкувах думите й буквално и започнах да гледам на Елизабет като на своя — да я закрилям, обичам и тача. Всички похвали, които се сипеха по неин адрес, приемах като похвали, отправени към моя собственост. Наричахме се един друг непринудено „братовчедке“ и „братовчеде“. Ала никаква дума, никакъв израз не е в състояние да изкаже това, което тя бе в същност за мен — повече от сестра, защото до смъртта си щеше да остане само моя.
ГЛАВА II
Растяхме заедно; във възрастта ни нямаше дори година разлика. Излишно е да казвам, че не знаехме какво значи разногласие или спор, Хармонията беше душата на нашето общуване, а разликите и контрастът, съществуващи в характерите, ни сближаваха още повече, Елизабет беше с по-спокоен и сдържан нрав; ала въпреки моята буйност аз умеех по-добре да се съсредоточавам и бях по-дълбоко обзет от жаждата за знания. Тя се увличаше по ефирните произведения на поетите, а във величествените и удивителни гледки, които обкръжаваха швейцарския ни дом — грандиозните силуети на планините, сменящите се годишни времена, бури и затишия, безмълвието на зимата, оживлението и кипежа на нашето алпийско лято — откриваше широки простори за възхищение и доволство. Докато моята приятелка съзерцаваше със сериозен и удовлетворен дух великолепната външна страна на явленията, аз изпитвах задоволство от изучаването на техните причини. Светът бе за мен тайна, която жадувах да разкрия. Едни от най-ранните усещания, за които си спомням, са моята любознателност, задълбочено стремление да проуча скритите закони на природата, възторг, граничещ с екстаз, когато тези закони ми се разкриваха.
Когато се роди вторият син — седем години по-малък от мен, — родителите ми се отказаха изцяло от живота си на пътешественици и се установиха в родната си страна. Имахме къща в Женева и имение в Белрив, на източния бряг на езерото, на разстояние повече от една левга от града. Живеехме предимно в имението и родителите ми до голяма степен предпочитаха усамотението. Аз не понасях тълпите и се привързвах горещо само към определени хора. Поради това съучениците ми като цяло ми бяха безразлични; но с един от тях ме свърза най-топла дружба. Анри Клервал, невероятно талантлив и с богата фантазия, беше син на женевски търговец. Обичаше рисковете, трудностите, дори опасностите заради самите тях. Беше чел безброй книги за рицари и романтични истории. Съчиняваше героични поеми и започна да пише вълшебни приказки и разкази за рицарски приключения. Опитваше се да ни накара да играем пиеси, да участвуваме в маскирани балове, в които се превръщахме в героите на Ронсцевал, „Кръглата маса“ на крал Артур и изобщо в благородници, пролели кръвта си, за да спасят Божия гроб от ръцете на неверниците.
Едва ли някой е имал по-щастливо детство от моето. Родителите ми бяха обладани от дух на благост и угаждаха на децата си. Ние не ги чувствувахме като тирани, които направляват съдбите ни според собствените си прищевки, а като посредници и автори на многото удоволствия, които ни се предлагаха. Когато започнах да посещавам други семейства, ясно си дадох сметка доколко нашата участ е щастлива, и признателността ми засили моята синовна обич.
Характерът ми бе малко сприхав, страстите ми — пламенни, ала по силата на някакъв вътрешен закон те бяха насочени не към детински лудории, а към ревностно стремление да уча, и то далеч не безразборно. Признавам, че нито структурата на езиците, нито законите на държавите, нито политиката на различните страни криеха за мен някаква привлекателност. Това, към което неудържимо се стремях, беше изучаването на небесните и земните тайни и независимо дали ме занимаваха външната обвивка на нещата, вътрешният дух на природата или тайнствената душевност на човека, изследванията ми бяха винаги обърнати към метафизическото, или най-общо казано — физическите тайни на света.
Междувременно Клервал се занимаваше с нравствените проблеми. Негова тема беше оживената сцена на живота, достойнствата на героите, деянията на хората; надежда и мечта му беше да впише името си в историята сред онези, които помним като благородни и пожертвователни благодетели на човечеството. Нежната душа на Елизабет сияеше в нашия мирен дом като светилник в храм. Винаги имахме нейното съчувствие, усмивка, топъл глас, галещия поглед на небесносините й очи, които ни благославяха и ни вдъхваха сили. Тя беше живият дух на любовта, който укротява и привлича: ако не беше тя да ме обуздава, да ми дава частица от своята благост, аз можех да остана само жив, углъбен в учението или груб поради избухливия си характер. А Клервал — можеше ли някакво зло да се загнезди в благородната му душа — и все пак може би нямаше да е тъй безупречно хуманен, така безкористен в своето великодушие, дотолкова изпълнен с доброта и нежност във въжделенията си за доблестни подвизи, ако тя не бе му разкрила истинската красота на благодеянието и не бе превърнала доброто в крайна цел на неговата неукротима амбиция.
Изпитвам върховно удоволствие да разказвам спомените си от детството, преди нещастието да опетни моя ум и да превърне светлите видения в мрачни и тесногръди размишления за самия мен. Освен това, като рисувам картини от предишния си живот, аз излагам и онези събития, които ме водят с бърза стъпка към следващия разказ за сполетялата ме неволя: защото, когато си припомням зараждането на онази страст, която след това пое юздите на моята съдба, струва ми се, че е бликнала, като планински ручей, от ниски, почти забравени източници; ала надолу по течението водата е прииждала непрестанно, докато потокът е прераснал в порой, отнесъл всичките ми надежди и радости.
Геният, обладал моята съдба, се оказа естествознанието; бих искал поради това да изтъкна в моето повествование онези обстоятелства, които ме накараха да се спра на този предмет. Когато бях на тринадесет години, цялото семейство заминахме на почивка в Тононските бани; неблагоприятното време ни затвори цял ден в хотела. Там случайно попаднах на том с произведения на Корнелий Агрипа
