Това ме трогна. Потреперах при мисълта за възможните последствия, ако се съглася, но съзнавах, че в доводите му има нещо справедливо. Разказът му и чувствата, които сега изрази, показваха, че е надарен с доброта. Не му ли дължах като негов създател малкото щастие, което бях в състояние да му дам? Той забеляза промяната в настроението ми и продължи:
— Ако се съгласиш, то нито ти, нито кой да е друг човек някога ще ни види — аз ще замина за необятните простори на Южна Америка. Храната ми не е като вашата — няма да убия нито агне, нито козле, за да заситя апетита си, стигат ми жълъдите и дивите плодове. Моята другарка ще бъде като мен и ще се задоволява със същото. За легло ще ни служат сухите листа, слънцето ще ни свети, както свети за всички хора, и лъчите му ще карат храната ни да зрее. Картината, която ти рисувам, е мирна и човечна и ти не може да не почувствуваш, че да я отхвърлиш, значи да проявиш излишно властолюбие и жестокост. Колкото и да си безжалостен към мен, сега чета в очите ти съчувствие; дай ми да се възползувам от благоприятния момент и да те накарам да ми обещаеш това, което така пламенно желая.
— Ти обещаваш — отговорих аз — да напуснеш населените места и да отидеш да живееш в пустини, където само дивите зверове ще ти бъдат дружина. Как можеш ти, който така жадуваш за човешка любов и съчувствие, да останеш завинаги в изгнание? Ти ще се завърнеш и ще потърсиш отново добротата им и отново ще се сблъскаш с омраза. Злобата ти ще се възроди, а този път ще имаш и помощник за разрушителните си страсти. Това не бива да се случи — престани да настояваш, не мога да се съглася.
— Колко са непостоянни чувствата ти! Преди минута само ти бе трогнат от моите доводи — защо се ожесточи отново срещу жалбите ми? Кълна ти се в земята, на която живея, и в теб, който си ме създал, че заедно с моята другарка, която ще ми дадеш, ще напусна хората и ще се задоволя с живота в най-дивите места! Злобните страсти ще ме оставят, защото ще имам някой да ме обича. Животът ми ще потече спокойно и в предсмъртния си час не ще прокълна създателя си.
Думите му имаха върху мен странно въздействие. Съчувствувах му и понякога изпитвах желание да го утеша, но щом го погледнех и видех отвратителната безформеност, която се движеше и говореше, в мен всичко се преобръщаше и чувствата ми се изместваха от ужас и ненавист. Опитвах се да заглуша тези усещания; казвах си, че след като не мога да поправя нищо, то нямам прямо да му откажа поне малкото щастие, което бях в състояние да му дам.
— Заклеваш се да не причиняваш зло — казах аз, — но нали ти вече показа на какво озлобление си способен — как да повярвам на думите ти? Откъде да знам, че и това не е притворство, което ще допринесе за твоето тържество, след като ти предоставя още по-широк простор за отмъщение?
— Какво искаш да кажеш? С мен шега не бива — искам отговор! Ако нямам близък и любим човек, ще се отдам на омраза и порок; обичта на друго същество ще премахне причината за моите престъпления и аз така ще изчезна от света, че никой никога няма да чуе за мен. Моите злодеяния са плод на принудителната ми самота, която ненавиждам; а добродетелите ми неминуемо ще разцъфтят, щом започна да живея в разбирателство с равен на себе си. Аз ще усещам привързаността на едно мислещо същество и ще се превърна в звено от веригата на живота и събитията, от която сега съм изключен.
Помълчах малко, за да размисля над думите му и всички негови доводи. Помислих си за добродетелите, показани от него в началото на жизнения му път и за това как всичко е било изличено от погнусата и презрението, с които са се отнесли към него покровителите му. Не забравих също и за силата и заплахите му: едно същество, научено да живее в ледените пещери и да бяга от преследвача си по ръба на непристъпна пропаст, притежава способности, с които е невъзможно да се пребори човек. След дълги размисли стигнах до извода, че справедливостта, която дължа както на него, така и на ближните си, изисква да изпълня молбата му. Затова се обърнах към него и казах:
— Ще изпълня желанието ти, ако ми дадеш тържествена клетва да напуснеш завинаги Европа и всяко населено място веднага щом ти предам жена, която да сподели изгнанието ти.
— Кълна се — извика той — в слънцето, в синьото небе, в огъня на любовта, пламтящ в гърдите ми, че ако изпълниш молбата ми, няма да ме видиш, докато те съществуват. Връщай се у дома и започни работа — аз ще следя как напредваш с неописуемо напрежение и знай едно — щом свършиш, ще се появя.
Като произнесе тези думи, той веднага изчезна, сякаш се страхуваше да не променя решението си. Видях как се спусна надолу по планината по-бързо от летящ орел; след малко се изгуби сред вълнистото море на ледовете.
Разказът му бе продължил през целия ден и когато си тръгна, слънцето вече залязваше. Знаех, че трябва незабавно да сляза в долината, за да не ме завари нощта, но на сърцето ми беше тежко и това забавяше вървежа ми. Потънал в мисли за станалото през деня, с голямо усилие преодолявах лъкатушните тесни пътечки, като внимавах да не стъпя накриво. Беше вече дълбока нощ, когато стигнах до мястото за почивка по средата на пътя и приседнах до чешмата. Между разкъсаните облаци проблясваха звезди, зад гърба ми се издигаха черни ели, а тук-таме на пътя се търкаляха съборени дървета. Беше сурова и величествена картина, която ме наведе на странни мисли. Заплаках горчиво, скръстих ръце в отчаяние и възкликнах: „О, звезди, облаци и ветрове — вие се надсмивате над мен! Ако наистина ви е жал за мен, лишете ме от чувства и памет, превърнете ме в нищо, ако ли не — изчезнете и ме оставете в пълна тъмнина!“
Това бяха несвързани и мрачни мисли, но не мога да ви опиша колко ме гнетеше вечното проблясване на звездите и как се вслушвах във всеки полъх на вятъра, като че беше злокобен
Съмна се, преди да стигна в село Шамуни, и без да си отдъхна, продължих за Женева. Дори самият аз не бях наясно с чувствата в гърдите ми — те ми тежаха като планина и тяхната огромност притъпяваше дори страданията ми. В такова състояние се прибрах у дома при близките си. Измъченият ми вид и обезумелият поглед силно ги разтревожиха, но аз не отговорих на въпросите им, а и почти нищо не казах. Имах чувството, че над мен тегне проклятие, че нямам право да търся съчувствието им, че никога вече няма да се насладя на тяхното общество. Ала дори и в такъв един момент ги обичах до самозабрава и реших, за да ги спася, да се посветя на омразната задача. Перспективата за тази работа караше всяка друга страна от живота да ми изглежда като сън — само тази мисъл ми се струваше реална.
ГЛАВА XVIII
Минаваха ден след ден, седмица след седмица, откак се завърнах в Женева, а все не можех да събера достатъчно смелост, за да се заловя за работа. Страхувах се от отмъщението на демона, излъган в надеждите си, но въпреки това не бях в състояние да преодолея погнусата си от натрапената ми задача. Оказа се, че не мога да създам жена, без отново да посветя месеци на обстойни проучвания и изследвания. Бях чул за някакви открития, направени от английски учени; сведенията за тях можеха да се окажат от съществено значение за успеха на моята работа и често си мислех да помоля баща ми да даде съгласието си да посетя с такава цел Англия. Ала се залавях за всеки предлог само и само да отложа първата крачка към едно начинание, чиято спешност започна да ми се струва все по-съмнителна. В мен наистина бе настъпила промяна — здравето ми, силно разклатено от всичко преживяно, се бе възстановило, а духът ми, непомрачаван от спомена за злополучното обещание, съответно се извисяваше. Баща ми наблюдаваше с удоволствие тази метаморфоза и започна да мисли за едно: как най-добре да изтръгне остатъците ох моята печал, която се връщаше от време на време на пристъпи и закриваше изгряващото слънце с безпросветен мрак. В такива моменти търсех убежище в пълна самота. Прекарвах по цели дни на езерото, сам в малката си лодка, мълчалив и безучастен, съзерцавах облаците, заслушан в плисъка на вълните. Но свежият въздух и яркото слънце почти винаги ми възвръщаха душевния покой и когато се прибирах у дома, отговарях на поздравите на близките си с по-широка усмивка и олекнало сърце.
Веднъж, когато се завърнах у дома след една такава разходка, баща ми ме дръпна настрана и се обърна към мен със следните думи:
— С радост забелязвам, мили синко, че се връщаш към предишните си любими занимания и отново идваш на себе си. Обаче все още си нещастен и избягваш общуването с нас. Известно време недоумявах какви са причините за това ти поведение, но вчера ми хрумна една догадка и ако съм прав, моля те да го признаеш. Сдържаност в подобен случай е не само безполезна, но може да навлече на всички ни тройно по-големи нещастия.
Аз целият се разтреперах от това встъпление, но той продължи:
