— Боже мой, Кати, ти си красавица! — каза той. — Наистина си прекрасна.
Наведе се и я целуна по гърдите. Тя зърна отражението им в огледалото. Приличаше на френски фарс — гаден и мръсничък. Всичко в нея — освен горещата болка в слабините — й подсказваше, че това е жалко, грозно и обидно, но вече нямаше как да спре. Рон смъкна връзката си, разкопча ризата, лицето му се беше зачервило. Свали колана и се събу по гащета, после седна и започна да си сваля обувките и чорапите.
— Наистина, Катерин — от вълнение гласът му прекъсваше, — ти си най-прекрасното създание, което съм виждал.
Думите му само засилиха паниката й. Рон се изправи, на лицето му се появи широка усмивка в очакване на реакцията й. Смъкна гащетата си на пода. Членът му стърчеше като огромен напомпан салам, обграден с косми. Това беше най-голямото и невероятно нещо, което Катерин виждаше в живота си.
— Как ти харесва? — гордо попита той.
Без да се замисли, Катерин каза:
— Нарязан, с ръжен хляб, без горчица.
И видя как му спадна.
Когато стана втори курс, атмосферата в университета се промени. Нарастваше безпокойството от това, което ставаше в Европа, засилваше се и очакването Америка също да бъде въвлечена във войната. Мечтите на Хитлер за хилядолетно господство на Третия райх бяха на път да станат действителност. Нацистите окупираха Дания и нахлуха в Норвегия.
През последните шест месеца тема на разговорите из университетите в цялата страна вече не бяха сексът, дрехите и баловете, а корпусът за подготовка на запасни офицери и мобилизацията. Все повече момчета се появяваха във военни униформи.
Един ден Сузи Робъртс — съученичка на Катерин от гимназията — я спря в коридора.
— Искам да ти кажа довиждане, Кати, заминавам.
— Къде отиваш?
— В Клондайк.
— Клондайк?
— Вашингтон, окръг Колумбия. Всички момичета там попадат на злато. Казват, че на всяко момиче се падат най-малко сто мъже. Това съотношение ми харесва. — Тя погледна Катерин. — А ти защо стоиш тук? Ученето е голяма скука. Там те чака един нов свят.
— Не мога да зарежа следването точно сега — каза Катерин.
И тя не знаеше защо — нищо не я свързваше с Чикаго. Редовно пишеше на баща си Омаха и един-два пъти в месеца говореше с него по телефона. Всеки път й се струваше, че той е в затвора.
Вече беше самостоятелна. Колкото повече мислеше за Вашингтон, толкова по-вълнуващо й се струваше. Същата вечер тя се обади по телефона на баща си и му каза, че иска да прекъсне следването и да започне работа във Вашингтон. Той я попита дали не смята да отиде в Омаха, но в гласа му Катерин почувства нежелание — не искаше и тя да се хване в капана като него.
На другата сутрин Катерин отиде при декана и съобщи, че напуска университета. Изпрати телеграма на Сузи Робъртс и взе влака за Вашингтон.
4.
НОЕЛ
На 14 юни 1940 година, събота, Пета германска армия влезе в зашеметения Париж. Линията „Мажино“ се оказа най-голямото фиаско във военната история и Франция се простираше беззащитна пред една от най-могъщите военни машини, които светът познаваше.
На разсъмване над града падна странен сив покров — ужасяващ облак с неизвестен произход. През последните четиридесет и осем часа неестествената, изплашена тишина над Париж периодично беше нарушавана от оръдейна стрелба. Тътенът на оръдията извън града отекваше в сърцето на столицата. Поток от слухове като приливна вълна се разнасяше от радиото, от вестниците, от уста на уста. Швабите завладели френското крайбрежие… Лондон бил унищожен… Хитлер се споразумял с британското правителство… Германците щели да унищожат Париж с нова смъртоносна бомба. В началото всеки слух се приемаше за чиста монета и създаваше паника, но непрестанните кризи предизвикват в крайна сметка сънотворен ефект, като че умът и тялото, неспособни да поемат повече ужаси, се скриват зад предпазната броня на апатията. Сега вече фабриките за слухове бяха спрели работа, вестникарските преси не печатаха, радиостанциите не предаваха. Човешкият инстинкт беше взел връх над машините и парижани чувстваха, че е настъпил решаващият ден. Сивият облак беше поличбата.
Тогава нахлуха тълпите на немските хищници.
Изведнъж Париж се изпълни с чуждестранни униформи, с непознати хора, говорещи особен гърлен език, които профучаваха по широките, оградени с дървета улици в големи лимузини „Мерцедес“ с развети нацистки знамена или се носеха като хали по тротоарите, които вече им принадлежаха. Наистина бяха свръхчовеци — предопределени да завладеят и да управляват света.
За две седмици настъпи поразителна промяна. Навсякъде се появиха надписи на немски. Статуите на френските герои бяха съборени, знамето с пречупения кръст се вееше над всички държавни сгради. Усилията на германците да заличат всичко галско достигаха абсурдни размери. Бяха сменени табелките за топла и студена вода на крановете на чешмите. „Плас де Брогли“ в Страсбург стана „Адолф Хитлер Плац“. Статуите на Лафайет, Ней и Клебер бяха взривени с динамит от нацистки бригади. Надписите върху паметниците на мъртвите бяха заменени с „GEFFALLEN FUR DEUTSCHLAND“.
Немските окупационни войски се забавляваха. Въпреки че френската кухня им се струваше прекалено пикантна и с твърде много сосове, тя внасяше приятно разнообразие във военните дажби. Войниците нито знаеха, нито ги интересуваше, че са в града на Бодлер, Дюма и Молиер. За тях Париж беше блестяща, пламенна, силно гримирана блудница с поли, вдигнати до кръст, и те я изнасилваха — всеки по свой начин. Щурмоваците заставяха млади французойки да лягат с тях понякога под насочени щикове, докато техните вождове като Гьоринг и Химлер изнасилваха Лувъра и богатите частни имения, които алчно конфискуваха от новосъздадените врагове на Райха.
По това време на повърхността изплуваха не само френската корупция и опортюнизъм, но и френският героизъм. Едно от тайните оръжия на Съпротивата бяха Pompiers — пожарникарите, във Франция подчинени на военните. Германците конфискуваха множество сгради за армията, Гестапо и различни министерства, чието местоположение естествено не беше тайна. В Сен Реми, в една от главните квартири на Съпротивата ръководители на нелегалните внимателно проучваха големи карти с подробни планове на всяко здание. После на експертите се възлагаха съответните задачи и на другия ден край някоя от сградите профучаваше кола или невинен наглед колоездач и хвърляше през прозореца саморъчно направена бомба. Дотук щетите не бяха значителни. Находчивостта на плана беше в това, което следваше.
Германците викаха на помощ пожарникарите. Навсякъде по света при големи пожари те автоматично поемаха командването. Така беше и в Париж. Пожарникарите се втурваха в сградата, а германците смирено стояха настрана и гледаха как те унищожават всичко, което им падне, с водни струи под налягане, с брадви и — когато беше възможно — със запалителни бомби. По този начин Съпротивата успя да унищожи безценни немски архиви, заключени в крепостите на Вермахта и Гестапо. На върховното немско командване бяха необходими шест месеца, за да проумее какво става, но през това време вече бяха нанесени непоправими щети. Гестапо не можа да докаже нищо, ала всички пожарникари бяха задържани и изпратени на руския фронт.
Всичко беше дефицитно — от храната до сапуна. Липсваха бензин, месо, млечни продукти. Германците конфискуваха всичко. Магазините за луксозни стоки бяха отворени, но единствените им клиенти бяха войниците, които плащаха с окупационни марки — същите като редовните марки, но без белия ръб по края и без подпис.
— Кой ще ни ги осребри? — пъшкаха френските магазинери.
