Една вечер в антракта разпоредителят донесе на Ноел бележка, в която пишеше: „Вечери наред ви виждам в публиката. Моля, елате зад кулисите, за да се запознаем. Ф. С.“ Ноел я препрочете с удоволствие. Пет пари не даваше за Филип Сорел, но знаеше, че това е началото, което търси.
След представлението отиде зад кулисите. Старият портиер я заведе в гримьорната на Сорел. Той седеше пред огледалото само по гащета и махаше грима си. Разгледа внимателно Ноел в огледалото и накрая рече:
— Невероятно! Отблизо си още по-красива.
— Благодаря, мосю Сорел.
— Откъде си?
— От Марсилия.
Сорел се обърна, за да я види по-добре. Очите му се спряха на краката й и бавно продължиха нагоре, като не изпускаха нищо. Ноел стоеше спокойно под критичния му поглед.
— Работа ли търсиш? — попита я той.
— Не.
— Никога не плащам за тая работа. От мен ще получиш само пропуск за представленията ми. Ако ти трябват пари, иди да се чукаш с някой банкер.
Ноел стоеше мълчаливо и го гледаше. Накрая Сорел попита:
— Но какво всъщност искаш?
— Мисля, че искам теб.
Вечеряха и отидоха в апартамента на Сорел на улица „Морис Баре“. Жилището му гледаше към ъгъла, откъдето започваше Булонският лес. Филип Сорел беше опитен любовник, удивително внимателен и щедър. Той не очакваше от Ноел нищо освен красотата й и беше удивен от нейната изобретателност в леглото.
— Господи! Фантастична си. Къде си научила всичко това?
За миг Ноел се замисли. Наистина това не беше нещо, което се учи. То просто се чувства. За нея тялото на мъжа беше като музикален инструмент, който трябва да бъде изследван до най-съкровените му дълбочини, тя търсеше реагиращите струни и с помощта на собственото си тяло създаваше прелестна хармония.
— По рождение ми е — отговори простичко.
Върховете на пръстите й бързо пробягаха около устните му, леки като докосвания на пеперуда, пропълзяха надолу към гърдите и корема му. Ноел видя, че той отново започва да се възбужда, стана и отиде в банята. След миг се върна и пое члена му в устата си — тя беше гореща, пълна с топла вода.
— О, Господи! — простена той.
Любиха се цялата нощ, а на сутринта Сорел покани Ноел да се премести при него.
Ноел живя с Филип Сорел шест месеца. Не беше нито щастлива, нито нещастна. Знаеше, че присъствието й го прави възторжено щастлив, но за нея това нямаше никакво значение. Гледаше на себе си просто като на ученичка, твърдо решена да възприема по нещо ново всеки ден. За нея той беше просто едно училище, малка част от огромния й план. За Ноел във връзката им нямаше нищо лично, защото тя не даваше нищо от себе си. Два пъти беше правила тази грешка, но никога вече нямаше да го допусне. В мислите й имаше място само за един мъж и това беше Лари Дъглас. Когато минаваше по „Плас де Виктоар“, покрай парк или ресторант, където Лари я беше водил, тя чувстваше как в нея се надига омразата и я задушава така, че не може да диша, а с омразата се смесваше и нещо друго, нещо, което не можеше да назове.
Два месеца, след като се премести при Сорел, отново й се обади Кристиан Барбе.
— Имам нови сведения за вас.
— Добре ли е той? — бързо попита Ноел.
Барбе пак се почувства неловко, но отговори:
— Да.
Гласът й изразяваше облекчение.
— Веднага идвам.
Сведенията бяха разделени на две части. Първата се отнасяше до военната кариера на Лари Дъглас. Беше свалил пет немски самолета и беше първият американец, станал ас във войната. Беше повишен в капитан. Повече я интересуваше втората част. Той се ползваше с голяма популярност в светските среди на военен Лондон и се беше сгодил за дъщерята на английски адмирал. Следваше списък на момичетата, с които беше спал — като се почне от вариететни артистки и се стигне до жената на един заместник- министър.
— Искате ли да продължавам? — попита Барбе.
— Разбира се — отговори Ноел. Извади от чантата си плик и му го подаде. — Обадете ми се, когато има нещо ново.
И си отиде.
Барбе въздъхна и погледна към тавана.
— Луда! — замислено каза той. — Луда!
Ако Филип Сорел имаше и най-малка представа какво става в ума на Ноел, щеше да бъде потресен. Тя изглеждаше изцяло отдадена на него. За него правеше всичко — готвеше му чудесни ястия, пазаруваше, грижеше се за почистването на апартамента и се любеше винаги когато той пожелаеше. И нищо не искаше. Сорел се поздравяваше, че е намерил съвършената любовница. Водеше я навсякъде и тя се запозна с всичките му приятели. Те бяха очаровани от нея и смятаха Сорел за голям късметлия. Веднъж, докато вечеряха след представлението му, Ноел каза:
— Искам да стана актриса, Филип.
Той поклати глава.
— Бог вижда, че си достатъчно красива, Ноел, но ми е дошло до гуша от актриси. Ти си по-различна и аз те искам такава. Не желая да те деля с никого. — Той я потупа по ръката. — Не ти ли давам всичко, от което имаш нужда?
— Да, Филип — отговори Ноел.
Прибраха се вкъщи и се любиха. Когато свършиха, той беше изтощен. Ноел беше по-възбуждаща от всякога и Сорел доволен си каза, че на нея просто й трябва твърда мъжка ръка.
Следващата неделя беше рожденият й ден и Филип Сорел даде в нейна чест вечеря в „Максим“. Беше запазил големия салон на горния етаж, обзаведен с червено плюшено кадифе и тъмна ламперия. Ноел му помогна да състави списъка на гостите и включи едно име, без да му каже. Присъстваха четиридесет души. Вдигнаха наздравици за Ноел и й поднесоха щедри подаръци. В края на вечерята Сорел стана прав. Беше пил доста коняк и шампанско и малко залиташе, а думите изговаряше неясно.
— Приятели — каза той, — ние пихме за най-красивото момиче в света и му поднесохме чудесни подаръци за рождения ден, но аз имам един подарък, който е голямата изненада. — Сияещ от щастие, Сорел погледна Ноел, после се обърна към гостите: — Ние с Ноел ще се оженим!
Чуха се одобрителни възклицания и гостите се втурнаха да тупат Сорел по гърба и да пожелават щастие на бъдещата булка. Ноел седеше, усмихваше се и шепнеше благодарности. Един от гостите не стана. Той седеше в най-отдалечения край на залата, пушеше с дълго цигаре и наблюдаваше сцената с язвителна усмивка. По време на вечерята Ноел усещаше, че я гледа. Беше висок, много слаб мъж с изразително, мрачно лице. Сякаш се забавляваше с това, което става наоколо по-скоро като наблюдател, отколкото като гост.
Ноел улови погледа му и се усмихна.
Арман Готие беше от най-видните режисьори във Франция. Ръководеше Френския репертоарен театър и постановките му се посрещаха възторжено в цял свят. Ако Готие поставеше пиеса или режисираше филм — това беше сигурна гаранция за успех. Имаше репутация, че особено добре работи с актрисите. Беше създал пет-шест от големите звезди.
Сорел попита Ноел:
— Изненадах ли те, любима?
