и той откри, че й говори за неща, които не беше обсъждал от години, лични неща, които не беше споделял с никого досега. Не споменаваха пиесата и Готие се поздравяваше, че ловко е решил въпроса.
На следващата вечер, след като се бяха нахранили и бяха готови за лягане, Готие се отправи към спалнята.
— Още не — спря го Ноел.
Той се обърна изненадан.
— Нали каза, че ще ме прослушаш?
— Но, разбира се — заекна Готие, — веднага щом си готова.
— Готова съм.
Той поклати глава.
— Не искам да я четеш, скъпа. Искам да те чуя, когато я научиш наизуст, за да мога наистина да те оценя като актриса.
— Научих я — отговори Ноел.
Режисьорът недоверчиво се ококори насреща й. Беше невъзможно да научи цялата роля само за три дни.
— Готов ли си да ме чуеш? — попита го Ноел.
Арман Готие нямаше избор.
— Разбира се. — Посочи й средата на стаята. — Това е сцената, а публиката ще бъде тук.
Седна на голямото удобно канапе. Ноел започна. Готие почувства, че настръхва. При него това беше характерна реакция — случваше му се, когато се натъкнеше на истински талант. Не че Ноел беше веща. Съвсем не. Неопитността й проличаваше при всяко движение или жест. Но тя притежаваше нещо много повече — изключителна искреност, природен талант, който придаваше на всяка реплика допълнителен смисъл и оттенък.
Когато тя завърши монолога, Готие искрено каза:
— Мисля, че един ден ще станеш сериозна актриса, Ноел. Наистина. Ще те изпратя при Жорж Фабер, най-добрия драматичен педагог в цяла Франция. Работейки с него, ти ще…
— Не.
Той изненадан я погледна. Отново същото кротко „не“. Категорично и окончателно.
— Какво „не“? — малко объркан попита Готие. — Фабер приема само най-добрите актьори. Ще те вземе единствено ако му кажа аз.
— Ще работя с теб — рече Ноел.
Готие почувства, че започва да се ядосва, и рязко отсече:
— Аз не обучавам никого. Не съм учител. Режисьор съм на професионални актьори. Когато станеш професионална актриса, аз ще ти бъда режисьор. — Бореше се да овладее гнева си. — Разбра ли?
Ноел кимна.
— Да, Арман, разбирам.
— Много добре.
Омилостивен, той я прегърна и получи от нея топла целувка. Вече съзнаваше, че напразно се безпокои. И тя като всяка друга жена имаше нужда от властен мъж. Нямаше да има повече проблеми с нея.
Тази нощ беше още по-хубава от предишните може би поради допълнителната възбуда от дребната им кавга.
През нощта той й каза:
— Наистина можеш да станеш чудесна актриса, Ноел. Ще бъда много горд с теб.
— Благодаря, Арман — прошепна тя.
Сутринта Ноел приготви закуска, после Готие отиде в театъра.
През деня й позвъни по телефона, ала тя не отговори, а вечерта, когато се прибра, нея я нямаше. Готие я чакаше, но тя не се появи и той лежа буден цяла нощ, питайки се дали не й се е случило нещо. Опита се да й телефонира в нейното жилище, ала никой не отговаряше. Изпрати й телеграма, но тя не беше доставена на адресанта, а когато след репетиция отиде у тях, никой не отговори.
През следващата седмица Готие беше като обезумял. Репетициите се проваляха. Той крещеше на всички актьори и толкова ги разстрои, че помощник-режисьорът предложи да преустановят работата за деня и Готие се съгласи. Актьорите си тръгнаха, а той седна сам на сцената, опитвайки се да проумее какво става с него. Казваше си, че Ноел е просто една жена, евтина амбициозна блондинка с психика на продавачка, която иска да стане звезда. Очерняше я с каквото му дойдеше наум, но в крайна сметка разбра, че няма смисъл. Искаше я. Вечерта тръгна да броди из улиците на Париж, напи се в малки барчета, където не го познаваха. Опитваше се да измисли начин да се свърже с Ноел, но безрезултатно. Нямаше дори с кого да си поговори за нея — освен с Филип Сорел, а това, разбира се, беше немислимо.
Една седмица след изчезването на Ноел Арман Готие се прибра пиян в четири часа сутринта. Отвори вратата и влезе в хола. Всички лампи светеха. Сгушена в креслото, облечена в един от халатите му, седеше Ноел и четеше книга. Когато той влезе, тя вдигна поглед и му се усмихна.
— Здравей, Арман.
Готие я гледаше, на сърцето му олекна, завладя го чувство на безгранично облекчение и щастие. Той каза:
— От утре започваме да работим заедно.
5.
КАТЕРИН
За Катерин Алегзандър Вашингтон се оказа най-вълнуващият град, който беше виждала. Винаги беше смятала Чикаго за важен център, но Вашингтон се оказа откритие за нея. Беше истинското сърце на Америка — пулсиращият център на властта. В началото Катерин се объркваше от разнообразието на униформите, изпълващи улиците — армейски, военновъздушни, военноморски, морски пехотинци. За първи път тя реално почувства мрачната заплаха на война.
Във Вашингтон войната присъстваше физически навсякъде. Когато настъпеше моментът, щеше да започне от този град. Оттук ще бъде обявена, оттук ще бъдат ръководени военните действия. Този град държеше в ръцете си съдбините на света. И тя — Катерин Алегзандър — беше частица от него.
Настани се при Сузи Робъртс в светъл приятен апартамент на четвъртия етаж — с просторен хол, от който се влизаше в две спални, с малка баня и миниатюрна кухничка. Сузи й се зарадва и първите й думи бяха:
— Побързай да си подредиш багажа и си изглади най-хубавата рокля. Довечера си поканена на вечеря.
Катерин премига.
— Кога успя да го организираш?
— Кати, във Вашингтон момичетата са тези, които подбират. Градът е така претъпкан със самотни мъже, че чак да ти стане жал.
Вечеряха в хотел „Уилард“. Кавалер на Сузи беше един конгресмен от Индиана, а на Катерин — лобист от Орегон. И двамата бяха в града без жените си. След вечерята отидоха да танцуват във „Вашингтон Кънтри Клъб“. Катерин се надяваше, че нейният кавалер може би ще й помогне да си намери работа. Вместо това получи предложение за кола и собствен апартамент, което отклони с благодарност.
Сузи се прибра в апартамента заедно с конгресмена. Катерин си легна. Не след дълго чу, че те влизат в спалнята на Сузи, пружините на леглото заскърцаха. Захлупи възглавницата върху главата си, за да не чува звука, но това не помогна. Представяше си как Сузи и партньорът й диво и страстно се любят в леглото. Сутринта, когато стана, Сузи вече беше на крак — изглеждаше свежа и бодра, готова да тръгне на работа. Катерин се опитваше да открие издайнически бръчки и други белези на разврата, но такива изобщо нямаше. Напротив — Сузи изглеждаше лъчезарна, кожата й беше съвършена. Катерин си помисли: „Боже мой, тя е Дориан Грей в женски вариант. Един ден ще изглежда великолепно, а аз ще приличам на сто и десет годишна.“
След няколко дни на закуска Сузи каза:
