— Хей, чух, че се освобождава място, което може да те заинтересува. Снощи едно момиче разправяше, че напуска, за да се върне в Тексас. Един бог знае защо някой, успял да се измъкне от Тексас, иска пак да се върне там. Спомням си, че преди няколко години бях в Амарило и…
— Къде работи тя? — прекъсна я Катерин.
— Кой?
— Момичето — търпеливо рече Катерин.
— О! Работи при Бил Фрейзър. Той е шеф на отдела за информация в Държавния департамент. Миналия месец в „Нюзуик“ имаше голяма статия за него със снимката му на корицата. Казват, че е топло местенце. Едва снощи го чух, така че ако отидеш там сега, би трябвало да изпревариш другите кандидатки.
— Благодаря — признателно каза Катерин. — Уилям Фрейзър, дръж се — идвам!
След двадесет минути беше на път за Държавния департамент. Когато пристигна, охраната я упъти къде се намира кабинетът на Фрейзър и тя се качи в асансьора. Отдел за информация — струваше й се, че би желала точно такава работа.
Катерин поспря в коридора и извади огледалце, за да провери грима си. Изглеждаше добре. Все още нямаше девет и половина, така че сигурно щеше да бъде първа. Отвори вратата и влезе.
Преддверието беше претъпкано от момичета, които стояха, седяха или се облягаха на стената и говореха в хор. Обезумялата служителка, обсадена зад бюрото си, напразно се опитваше да въведе някакъв ред.
— Мистър Фрейзър е зает в момента — непрекъснато повтаряше тя. — Не знам кога ще може да ви приеме.
— Нали е обявил, че ще разговаря с кандидатките за секретарка? — попита едно момиче.
— Да, но… — Отчаяна, тя огледа тълпата. — Боже мой! Това е абсурдно!
Вратата към коридора се отвори и нахълтаха още три момичета, изблъсквайки Катерин настрана.
— Заето ли е вече мястото? — попита една от тях.
— Може би ще правим харем — предположи друга. — Тогава всички можем да останем.
Вратата на кабинета се отвори и се появи един мъж. Беше висок почти метър и осемдесет и имаше слабата фигура на човек, който не е спортист, но си поддържа формата три пъти седмично в спортния клуб. Косата му беше къдрава, руса, прошарена на слепоочията, имаше яркосини очи и силна, строга челюст.
— Сали, какво става тук, по дяволите? — Гласът му беше дълбок и властен.
— Момичетата са разбрали, че има свободно място, мистър Фрейзър.
— Господи! Самият аз научих едва преди час. — Очите му огледаха стаята. — Да не са го разгласили с барабани?
Погледът му се плъзна към Катерин, тя се поизпъчи и му хвърли усмивка, която казваше: „От мен ще стане страхотна секретарка“, но той я отмина и се спря при служителката.
— Трябва ми един брой на „Лайф“ — рече Фрейзър — отпреди три-четири седмици. На корицата има снимка на Сталин.
— Ще го поръчам, мистър Фрейзър — отговори тя.
— Трябва ми сега. — Той тръгна към кабинета си.
— Ще се обадя в бюрото на „Тайм“ и „Лайф“, може би те ще могат да намерят един екземпляр.
На вратата Фрейзър спря.
— Сали, сенатор Бора е на телефона. Искам да му прочета един пасаж от този брой. Имаш две минути, за да ми го намериш.
И затвори вратата. Кандидатките се спогледаха и свиха рамене. Катерин усилено мислеше. Обърна се и си проби път към изхода.
— Хубаво, една по-малко — рече някакво момиче.
Служителката вдигна телефона и набра информацията.
— Номерът на бюрото на „Тайм“ и „Лайф“ — помоли тя. Стаята утихна, момичетата я наблюдаваха. — Благодаря. — Затвори телефона, после отново го вдигна и набра номера. — Ало, обаждам се от кабинета на мистър Уилям Фрейзър от Държавния департамент. Мистър Фрейзър спешно се нуждае от един стар брой на „Лайф“. Този, който е със Сталин на корицата… Не пазите стари броеве? С кого да говоря?… Разбирам. Благодаря. — Тя затвори телефона.
— Нямаш късмет, миличка! — рече едно момиче.
Друга добави:
— Ама ги измислят едни, нали? Ако ми дойде довечера на гости, ще му почета.
Чу се смях.
Секретарската уредба иззвъня. Жената натисна бутона.
— Двете минути изтекоха — чу се гласът на Фрейзър. — Къде е списанието?
Служителката пое дълбоко дъх.
— Току-що говорих с бюрото на „Тайм“ и „Лайф“, мистър Фрейзър, и оттам казаха, че е невъзможно да…
Вратата се отвори и Катерин влезе забързана. В ръката си носеше броя на „Лайф“ със снимката на Сталин на корицата. Проби си път до бюрото и подаде списанието на служителката. Тя се ококори, не вярваше на очите си.
— Аз… тук е, мистър Фрейзър. Веднага ще ви го донеса.
Жената стана, усмихна се с благодарност на Катерин и влезе бавно в кабинета. Останалите момичета гледаха враждебно Катерин. След пет минути вратата се отвори и се появиха Фрейзър и служителката. Тя посочи Катерин.
— Това е момичето.
Уилям Фрейзър се обърна и замислено разгледа Катерин.
— Моля, влезте.
— Да, сър.
Катерин го последва в кабинета, чувстваше как погледите на другите момичета я пробождат в гърба. Фрейзър затвори вратата.
Кабинетът беше като всички други във вашингтонската администрация, но Фрейзър го беше обзавел стилно, оставяйки отпечатъка на личния си вкус в мебелите и предметите на изкуството.
— Седнете, мис…
— Алегзандър, Катерин Алегзандър.
— Сали ми каза, че вие сте намерили списанието.
— Да, сър.
— Предполагам, че не носите просто така в чантата си списание отпреди три седмици!
— Не, сър.
— Как го намерихте толкова бързо?
— Слязох до бръснарницата. В бръснарниците и в чакалните на зъболекарите винаги се търкалят стари броеве.
— Разбирам. — Фрейзър се усмихна и изсеченото му лице вече не беше толкова строго. — Признавам, не би ми хрумнало — каза той. — Във всичко ли сте толкова оправна?
Катерин си спомни за Рон Питърсън и отговори:
— Не, сър.
— Търсите работа като секретарка, така ли?
— Всъщност не. — Катерин видя изненаданото му изражение и бързо прибави: — Ще я приема, но бих искала да бъда ваша помощничка.
— Хайде да започнем със секретарското място — сухо рече Фрейзър. — Утре можете да ми станете помощничка.
Тя го погледна с надежда.
— Искате да кажете, че ще ме назначите?
— На пробен срок. — Той натисна бутона и се наведе към секретарската уредба. — Сали, моля те, благодари на младите дами. Кажи им, че мястото се заето.
— Веднага, мистър Фрейзър.
Той изключи уредбата.
