— Аз не съм интересна тема. Искаш ли още десерт?
— Не, благодаря — няма да мога да ям една седмица.
— Тогава да работим.
Работиха до полунощ. Фрейзър изпрати Катерин до вратата, а Таламидж я откара до дома й.
През целия път тя мислеше за Фрейзър. За силата му, за чувството му за хумор, за неговата състрадателност. Някой беше казал, че човек трябва да бъде много силен, преди да си позволи да бъде мил. Уилям Фрейзър беше много силен. Тази вечер беше една от най-хубавите в живота й и това я тревожеше. Боеше се да не се превърне в някоя ревнива секретарка, която по цял ден седи в кабинета и ненавижда всички момичета, обаждащи се на шефа й. Не, нямаше да допусне такова нещо. Всички що-годе прилични жени във Вашингтон гледаха да го впримчат. Тя нямаше да се присъедини към тях.
Когато се прибра, Сузи я чакаше и се нахвърли веднага върху нея.
— Казвай! Какво стана?
— Нищо — отговори Катерин. — Вечеряхме заедно.
Сузи я зяпаше невярваща.
— Ама изобщо ли не се опита да те сваля?
— Не, разбира се.
Сузи въздъхна.
— Знаех си. Било го е страх.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, сладурче, че се правиш на Дева Мария. Сигурно се е страхувал, че ако те пипне с пръст, ще изпищиш: „Изнасилват ме!“, и ще припаднеш.
Катерин почувства, че бузите й пламват.
— Не се интересувам от него в този смисъл — наежи се тя. — И не се правя на Дева Мария.
„Правя се на Дева Катерина.“ Добрата стара света Катерина.
Само дето беше преместила благочестивия си щаб във Вашингтон. Нищо друго не се беше променило. Тя все още изповядваше същата вяра.
Следващата половин година Фрейзър постоянно пътуваше — до Чикаго, до Сан Франциско, до Европа. Катерин непрекъснато беше заета с работа и все пак в службата й се струваше самотно и празно, когато Фрейзър отсъстваше.
Потокът от интересни посетители — предимно мъже — не спираше и Катерин биваше отрупвана с предложения. Можеше да избира между поканите за обеди, за вечери, за пътешествия до Европа и за леглото. Не приемаше нито една, защото, първо, тези мъже не я интересуваха, и, второ, чувстваше, че Фрейзър не би одобрил да смесва служебните си задължения с развлеченията. Дори да знаеше, че тя постоянно отклонява подобни предложения, Фрейзър не казваше нищо. На другия ден след вечерята в дома му й повиши заплатата с десет долара седмично.
На Катерин й се струваше, че темпото на живот в града се е променило. Хората се движеха по-бързо, станаха по-напрегнати. Заглавията на вестниците крещяха за непрекъснатия низ от нашествия и кризи в Европа. Падането на Франция се отрази на американците по-силно, отколкото другите шеметни събития в Европа. Те се почувстваха лично засегнати, че страната, която беше една от люлките на Свободата, беше загубила своята.
Падна Норвегия, Англия се сражаваше на живот и смърт в битката за Британия. Германия, Италия и Япония подписаха пакт. Чувството, че и Америка неизбежно ще бъде въвлечена във войната, се засилваше.
Един ден Катерин попита Фрейзър какво мисли за това.
— Според мен е само въпрос на време — замислено отговори той. — Щом Англия не може да спре Хитлер, ще трябва да го спрем ние.
— Но сенатор Бора казва…
— Символ на американските първенци би трябвало да бъде щраусът — ядосано изкоментира Фрейзър.
— А какво ще правите вие, ако има война?
— Ще стана герой — рече той.
Катерин си го представи как тръгва на война, красив в офицерската униформа, но идеята съвсем не й хареса. Струваше й се глупаво в тези просветени времена хората да мислят, че могат да разрешат различията си, като се избиват взаимно.
— Не се тревожи, Катерин — каза й Фрейзър, — засега все още няма нищо. А когато настъпи моментът, ние ще бъдем готови.
— Ами Англия? — попита тя. — Ако Хитлер реши да я нападне, дали ще му устои? Той има токова много танкове и самолети, а те нямат нищо.
— Ще имат — увери я Фрейзър. — Много скоро.
Той промени темата и отново започнаха да работят.
След една седмица всички заглавия в пресата съобщаваха за нов план на Рузвелт „Наем-заем“ за оказване на помощ. Значи Фрейзър е знаел и се бе опитал да я успокои, без да издава информацията си.
Седмиците летяха бързо. От време на време Катерин приемаше някоя покана за среща, но винаги сравняваше кавалера си с Уилям Фрейзър и се питаше защо ли изобщо си прави труда да излиза с когото и да било. Разбираше, че в емоционално отношение сама се е довела до задънена улица, но не знаеше как да се измъкне от това положение. Казваше си, че просто се е увлякла по Фрейзър и ще го преодолее, но в същото време чувствата й пречеха да оцени компанията на други мъже, защото тяхното ниво й се струваше много по-ниско.
Една вечер остана да работи до по-късно. Фрейзър беше отишъл на представление, но след това неочаквано се върна в службата. При влизането му Катерин стреснато вдигна поглед.
— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. — Трябва ли да работиш като роб?
— Исках да довърша доклада, за да го вземете утре със себе си в Сан Франциско — отвърна тя.
— Можеше да ми го изпратиш по пощата. — Той седна срещу нея, изучавайки я. — Нямаш ли по- интересни занимания вечер от писането на тъпи доклади?
— Тази вечер ми беше свободна.
Фрейзър се облегна на стола, сплете пръсти, опря на тях брадата си и загледа Катерин втренчено.
— Спомняш ли си какво ми каза първия ден в този кабинет?
— Тогава казах много глупости.
— Каза, че не искаш да бъдеш секретарка, а моя помощничка.
Тя се усмихна.
— Какво ли знаех тогава!
— Сега вече знаеш.
Тя го погледна.
— Не разбирам.
— Много е просто, Катерин — тихо рече той. — През последните три месеца ти всъщност беше моя помощничка. Сега официално ще те назнача за такава.
Тя го зяпаше невярваща.
— Сигурен ли сте, че…
— Не ти дадох по-скоро поста и заплатата, защото не исках да те плаша. Но вече знаеш, че можеш да вършиш тази работа.
— Не знам какво да кажа — заекна Катерин, — аз… няма да съжалявате, мистър Фрейзър.
— Вече съжалявам. Моите помощници ме наричат Бил.
— Бил.
Късно през нощта Катерин лежеше и си спомняше как я беше погледнал и как се беше почувствала от този поглед и дълго не можеше да заспи.
Няколко пъти бе писала на баща си да й дойде на гости във Вашингтон. Гореше от желание да му
