Вазата беше от скъп холандски порцелан със сложен рисунък. Генерал Шайдер доста се беше постарал.
— Той чака отговор — рече портиерът.
— Кажи му, че никога не вечерям, и занеси цветята вкъщи на жена си.
Той я зяпна изненадан.
— Но генералът…
— Това е всичко.
Мариюс кимна, взе вазата и бързо излезе. Ноел знаеше, че портиерът тутакси ще разтръби как е показала пренебрежение към един генерал. Беше се случвало и с други немски големци и французите гледаха на нея като на героиня. Беше смешно. Истината беше, че Ноел нямаше нищо против нацистите, те просто й бяха безразлични. Не бяха част от живота й, не влизаха в плановете й. Тя просто ги търпеше и чакаше деня, когато ще си отидат. Знаеше, че ако се обвърже с някой германец, ще си навреди. Може би не в момента, но Ноел не се интересуваше от настоящето, а от бъдещето. Смяташе идеята за хилядолетно господство на Третия райх за кръгла глупост. Всеки студент по история знае, че рано или късно всички победители биват победени. Но тя нямаше намерение да дава основания на сънародниците си да се нахвърлят срещу нея след изгонването на германците. Нацистката окупация съвсем не я засягаше и когато възникнеше тази тема — а това непрекъснато ставаше, — Ноел избягваше да я обсъжда.
Очарован от отношението й, Арман Готие често се опитваше да я предизвика на тази тема.
— Нима не те засяга, че нацистите завладяха Франция?
— Има ли значение дали ме засяга?
— Не е там работата. Ако всеки приема нещата като теб, ще бъдем прокълнати.
— И така сме прокълнати, нали?
— Не и ако вярваме в свободната воля. Смяташ ли, че съдбата ни е предопределена още от раждането.
— До известна степен — да. Дадени са ни тяло, място на раждане, обществено положение, но това не означава, че не можем да се променяме. Можем да станем такива, каквито искаме.
— Ето точно това е моята теза. Ето защо трябва да се борим срещу нацистите.
Тя го погледна.
— Защото Бог е на наша страна.
— Да — отвърна Готие.
— Ако има Бог — логично продължи Ноел, — който е създал и тях, значи той е и на тяхна страна.
През октомври по случай първата годишнина от премиерата с Ноел спонсорите организираха празненство за актьорския състав в „Тур д’Аржан“. Присъстваха актьори, банкери и влиятелни бизнесмени. Гостите бяха предимно французи, но имаше и дузина германци. Няколко от тях в униформа и без един, всички с млади французойки. Изключение правеше около четиридесетгодишен немски офицер с дълго, слабо интелигентно лице, дълбоки зелени очи и стегнато тяло на спортист. Тесен белег пресичаше лицето му от скулата до брадичката. През цялата вечер Ноел усещаше, че той я наблюдава, но не се приближи до нея.
— Кой е този мъж? — нехайно попита тя един от домакините.
Той погледна офицера, който седеше сам на масата и отпиваше от шампанското, после изненадан се обърна към Ноел:
— Нима не знаеш? Мислех, че ти е приятел. Това е генерал Ханс Шайдер. От Генералния щаб.
Ноел си спомни розите и картичката.
— Защо смяташ, че ми е приятел?
Човекът се смути.
— Естествено предполагах… исках да кажа, че всяка пиеса или филм, които се правят във Франция, трябва да бъдат одобрени от германците. Когато цензорът се опита да спре новия ти филм, генералът лично се намеси и даде съгласието си.
В този момент Арман Готие запозна Ноел с някакъв човек и темата на разговора се промени.
Ноел не обърна повече внимание на генерал Шайдер.
На другата вечер намери в гримьорната си една роза в малка ваза и картичка, на която пишеше:
„Може би трябва да започнем с нещо по-малко. Възможно ли е да ви видя?
Ноел скъса бележката и хвърли цветето в кошчето за боклук.
След тази вечер установи, че почти навсякъде, където ходеха двамата с Арман Готие, присъстваше и генерал Шайдер. Винаги стоеше на заден план и я наблюдаваше. Случваше се твърде често, за да бъде съвпадение. Ноел разбираше, че той сигурно полага много усилия, за да следи действията й и да си осигурява покани навсякъде, където ще присъства и тя.
Чудеше се защо толкова се интересува от нея, но това беше само несериозно предположение и всъщност не я тревожеше. От време на време тя се забавляваше, като приемаше някоя покана, но после не отиваше, а на следващия ден проверяваше от домакинята дали генерал Шайдер е присъствал. Отговорът винаги беше „да“.
Въпреки бързите смъртни наказания, налагани от нацистите на всички, които им се противопоставяха, саботажите в Париж продължаваха. Освен партизаните действаха десетки маки групи от свободолюбиви французи, които рискуваха живота си и се бореха с врага както можеха. Избиваха германски войници от засада, взривяваха камиони с провизии, минираха мостове и влакове. Акциите им бяха изобличавани в цензурираните всекидневници като позорни, но за лоялните французи това бяха славни подвизи. Във вестниците непрекъснато се появяваше едно име, по-точно псевдоним — Хлебарката: беше вездесъщ и Гестапо все не можеше да го залови. Никой не знаеше кой е той. Някои смятаха, че е англичанин, който живее в Париж, според друго предположение бил агент на генерал Дьо Гол — водача на комитета „Свободна Франция“. Някои дори твърдяха, че е непокорен германец. Какъвто и да беше, рисунки на хлебарки започнаха да се появяват из цял Париж — по сградите, по тротоарите, дори в Главната квартира на германската армия. Гестапо съсредоточи усилията си за залавянето му. Едно беше неоспоримо. Хлебарката веднага беше станал народен герой.
В един дъждовен декемврийски следобед Ноел отиде на откриването на изложбата на млад художник, когото двамата с Арман познаваха. Изложбата беше в една галерия на улица „Фобус Сент Оноре“. Залата беше претъпкана. Присъстваха много знаменитости, гъмжеше от фотографи. Ноел обикаляше от картина на картина, изведнъж почувства, че някой я докосва по ръката. Обърна се и се намери лице в лице с мадам Роз. Трябваха й няколко мига, за да се сети коя е. Познатото грозновато лице си беше същото, но изглеждаше с двадесет години по-старо, като че ли чрез някаква алхимия на времето тя се беше превърнала в собствената си майка. Беше с голяма черна пелерина и някъде в подсъзнанието на Ноел се мярна, че не носи задължителната жълта еврейска звезда.
Ноел понечи да заговори, но по-възрастната жена я спря, стискайки й ръката.
— Може ли да се видим? — едва чуто я попита тя. — В „Дьо Маго“.
Преди Ноел да й отговори, мадам Роз изчезна в тълпата, а фотографите наобиколиха актрисата. Докато им позираше усмихната, тя си припомни мадам Роз и племенника й Израел Кац. И двамата й бяха помогнали, когато имаше нужда. Ноел се запита какво ли ще иска мадам Роз. Вероятно пари.
След двадесет минути се измъкна и взе такси до площад „Сен Жермен де Пре“. Цял ден бе ръмяло, а сега дъждът бе преминал в студена шибаща лапавица. Таксито спря пред „Дьо Маго“ и Ноел излезе на
