Той кимна.
— Разбирам.
Естествено нищо не разбираше. Ноел нямаше намерение да се среща отново с него. Генерал Шайдер тактично смени темата. Разговаряха за актьорското изкуство и за театъра и Ноел беше изненадана от познанията му. Притежаваше еклектичен ум и дълбока интелигентност. Непринудено скачаше от тема на тема, изтъквайки, че имат еднакви интереси. Правеше го умело и Ноел се забавляваше. Беше се потрудил доста, за да проучи произхода й. Изглеждаше като типичен германски генерал в маслиненозелената си униформа — силен и властен, ала притежаваше някаква благост, която издаваше, че е съвсем различен човек, нещо интелектуално, присъщо на учените, а не на военните. Но все пак на лицето му имаше белег.
— Откъде ви е този белег? — попита го Ноел.
Той прокара пръст по дълбоката резка.
— Дублирах се преди много години — сви рамене Шайдер. — На немски го наричаме „славен белег“.
Обсъждаха нацистката философия.
— Ние не сме чудовища — заяви генералът. — И нямаме желание да владеем света. Но не смятаме да седим със скръстени ръце, докато продължават да ни наказват за война, която сме загубили преди повече от двадесет години. Версайският мирен договор беше едно заробване, от което германският народ най-после се освободи.
Разговаряха за окупацията на Париж.
— Вашите френски войници не са виновни, че завзехме града толкова лесно — рече генерал Шайдер. — Голяма част от отговорността трябва да падне върху Наполеон Трети.
— Шегувате се — възкликна Ноел.
— Съвсем сериозно говоря — увери я той. — По времето на Наполеон тълпите постоянно са използвали криволичещите заплетени улички на Париж за барикади и засади срещу неговите войници. За да прекрати това, той упълномощил барон Йожен-Жорж Осман да изправи улиците и да построи хубавите широки булеварди. Булевардите, по които навлязоха нашите войски. Боя се, че историята няма да спомене с добро Осман като съставител на градоустройствения план.
Когато след вечерята се отправиха към Париж, Шайдер я попита:
— Влюбена ли сте в Арман Готие?
Тонът му беше небрежен, но Ноел имаше чувството, че отговорът й ще бъде много важен за него.
— Не — бавно промълви тя.
Доволен, той кимна.
— Така си и знаех. Убеден съм, че мога да ви направя много щастлива.
— Толкова щастлива, колкото жена си ли?
За миг генерал Шайдер настръхна, като че бе получил удар, после се обърна към Ноел и я погледна.
— Мога да бъда добър приятел — тихо каза той. — Да се надяваме, че ние с вас никога няма да бъдем врагове.
Ноел се прибра почти в три часа сутринта. Арман Готие я чакаше силно развълнуван.
— Къде беше, по дяволите? — запита я той още на вратата.
— Имах ангажимент.
Очите й обходиха стаята. Тя изглеждаше така, сякаш през нея беше минал циклон. Чекмеджетата бяха отворени и съдържанието им — разпиляно из стаята. Гардеробите бяха обърнати наопаки, една лампа беше съборена, малката масичка — преобърната и със счупен крак.
— Какво е станало? — попита Ноел.
— Гестапо беше тук! За Бога, Ноел, какви си ги забъркала?
— Никакви.
— Защо тогава претършуваха всичко?
Ноел тръгна из стаята, като оправяше мебелите и усилено мислеше. Готие я сграбчи за раменете и я обърна към себе си.
— Искам да знам какво става.
Тя пое дълбоко дъх.
— Добре.
Разказа му за срещата си с Израел Кац, без да спомене името му, нито разговора с полковник Мюлер.
— Не съм сигурна, че моят приятел е Хлебарката, но е възможно.
Изумен, Готие се отпусна на един стол.
— Боже мой! — възкликна режисьорът. — Не ме интересува кой е той. Вече не искам да имаш нищо общо с него. Това може да унищожи и двама ни. И аз като теб мразя германците… — Той спря — не беше сигурен дали Ноел ги мрази или не. И отново поде: — Скъпа, докато германците са тук, трябва да живеем според изискванията им. Никой от нас не може да си позволи да се забърка с Гестапо. Този евреин — как каза е името му?
— Не съм ти го казала.
Той я гледа известно време.
— Бил ли ти е любовник?
— Не, Арман.
— Държиш ли на него?
— Не.
— Добре тогава — каза Готие и като че ли му олекна. — Няма защо да се безпокоим. Не могат да те обвинят заради една случайна среща. Ако не се виждаш повече с него, всичко ще се забрави.
— Разбира се — промълви Ноел.
На следващата вечер, когато Ноел тръгна към театъра, след нея вървяха двама гестаповци.
От този ден беше следена непрекъснато. В началото всичко започна като предусещане, сякаш някой я гледаше. Ноел се обръщаше и сред тълпата зърваше младеж с тевтонски вид, облечен цивилно, който като че ли не я забелязваше. По-късно това чувство се връщаше — този път беше друг младеж с тевтонски вид. Всеки път беше различен и въпреки че бяха цивилни, сякаш бяха с биеща на очи униформа — в тях се долавяха презрение, превъзходство и жестокост.
Ноел не казваше на Готие какво става, защото не виждаше смисъл да го безпокои. Посещението на Гестапо много го беше изнервило. Той говореше само за това, какво могат да направят германците с кариерата му, с кариерата на Ноел, ако поискат, и Ноел разбираше, че е прав. Беше достатъчно човек да прегледа вестниците, за да види, че нацистите не знаят пощада за враговете си. Генерал Шайдер няколко пъти й предаваше съобщения по телефона, но Ноел не му се обади. Не желаеше нацистите да й бъдат врагове, ала не желаеше да й бъдат и приятели. Реши, че ще бъде като Швейцария — неутрална. Хора като Израел Кац трябваше сами да се погрижат за себе си. Ноел беше любопитна какво ли е щял да иска той от нея, но нямаше намерение да се забърква.
Половин месец след срещата й с Израел Кац във вестниците на първа страница се появи съобщение, че Гестапо е заловил група саботьори, ръководени от Хлебарката. Ноел внимателно изчете всички съобщения, но никъде не се споменаваше дали е заловен и той. Припомни си лицето на Израел Кац, когато германците се приближаваха към него, и беше сигурна, че никога не би им се дал жив. „Разбира се, всичко това сигурно са мои фантазии, а Кац е просто безобиден дърводелец, както ми каза“ — мислеше си. Но ако беше така, защо тогава Гестапо толкова се интересуваше от него? Той ли е Хлебарката? Заловили ли са го, или е успял да избяга? Ноел се приближи до прозореца, който гледаше към авеню „Мартини“. Две черни фигури стояха под една улична лампа и чакаха. Какво? Ноел започна да чувства паниката, обхванала и Готие, но същевременно изпитваше и гняв. Спомни си думите на полковник Мюлер: „Трябва да се страхувате от мен.“ Това беше предизвикателство. Ноел усещаше, че Израел Кац отново ще я потърси.
Съобщението дойде на другата сутрин най-неочаквано от портиера им, дребен седемдесетгодишен
