— Да, сър.
— Ще ти кажа нещо за себе си, което няма да намериш във вестникарските архиви. Що се отнася до работата, съм костелив орех. Ще видиш, че съм справедлив, но много взискателен. С такива трудно се живее. Мислиш ли, че ще се справиш?
— Ще се опитам — каза Катерин.
— Добре. Сали ще ти обясни установения ред. Най-важното е да запомниш, че непрекъснато пия кафе. Обичам го черно и горещо.
— Ще запомня. — Тя стана и се отправи към вратата.
— И, Катерин…
— Да, мистър Фрейзър?
— Довечера, като се прибереш у дома, упражнявай се да казваш ругатни пред огледалото. Ако ще се стряскаш всеки път, когато кажа нецензурна дума, може и да си изпусна нервите.
Ето — пак я караше да се чувства като дете.
— Да, мистър Фрейзър — студено отвърна тя.
Изхвърча от кабинета, почти тресна вратата след себе си.
Срещата им съвсем не мина така, както Катерин очакваше. Уилям Фрейзър вече не й харесваше. Смяташе, че той е самодоволен, властен, безочлив грубиян. Нищо чудно, че жена му се е развела с него. Е, вече се беше хванала с тази работа, но реши, че ще започне да си търси друга. Искаше да работи за човешко същество, а не за деспот.
Когато Катерин излезе от кабинета му, Фрейзър се облегна на стола усмихнат. Нима все още момичетата бяха толкова болезнено млади, толкова искрени и добросъвестни? Ядосаната Катерин със святкащите очи и треперещите устни му се беше сторила толкова беззащитна, че изпита желание да я вземе в обятията си, да я закриля. Да я закриля от себе си — печално си призна той.
Тя притежаваше някакво старомодно привлекателно благородство, което Фрейзър отдавна не беше срещал у момичетата. Беше хубава, умна и имаше собствено мнение. По дяволите — щеше да стане най- добрата секретарка, която е имал. Дълбоко в себе си Фрейзър имаше усещането, че Катерин ще стане и нещо повече за него. Какво точно — все още не беше сигурен. Толкова често се беше опарвал, че автоматичната предупредителна система се включваше моментално щом някоя жена докоснеше чувствата му. Но това се случваше много рядко. Лулата му беше угаснала. Той я запали отново, все още с усмивка на лицето. Когато по-късно я извика, за да й диктува, Катерин се държеше любезно, но хладно. Очакваше Фрейзър да заговори за нещо лично, за да му покаже своята резервираност, но той се държеше сдържано и служебно. Катерин реши, че очевидно е забравил инцидента от сутринта. Мъжете са толкова безчувствени.
Въпреки всичко новата й работа я очарова. Телефонът постоянно звънеше, а имената на хората, които се обаждаха, я изпълваха с вълнение. През първата седмица два пъти се обади вицепрезидентът на Съединените щати, половин дузина сенатори, прочута актриса, която провеждаше рекламната капания за най-новия си филм. Кулминацията на всички беше обаждането на президента Рузвелт. Катерин толкова се притесни, че изпусна телефона и прекъсна секретарката му.
Освен телефонните обаждания Фрейзър имаше непрекъснато срещи в кабинета си, в клуба си или в някой от по-известните ресторанти. След първите няколко седмици остави Катерин сама да му урежда срещите и да прави резервациите. Тя започна да разбира с кого Фрейзър желае да се срещне и кого избягва. До края на месеца беше толкова погълната от работата си, че съвсем забрави за намерението си да търси друга работа.
Отношенията й с Фрейзър бяха все още чисто служебни, но вече го познаваше достатъчно добре и разбираше, че сдържаността му не е недружелюбие, а чувство за лично достойнство, стена от резервираност, щит срещу света. Катерин имаше усещането, че в действителност Фрейзър е много самотен. Работата му изискваше да бъде общителен, но тя чувстваше, че по природа е самотник. Чувстваше също и че Уилям Фрейзър не е от нейната категория. „Всъщност това се отнася за повечето мъже в Америка“ — рече си тя.
От време на време продължаваше да излиза със Сузи, но повечето от кавалерите й се оказваха женени полови атлети и тя предпочиташе да ходи на кино или на театър сама. Гледа „Жената в черно“ и „Живот с татко“ с Гъртруд Лорънс и с един нов комик — Дани Кей, „Алис в доспехи“ с младия Кърк Дъглас. „Кити Фойл“ с Джинджър Роджърс й допадна, защото й напомняше за самата нея. Веднъж на представление на „Хамлет“ забеляза в една ложа Фрейзър с изискано момиче, облечено в скъпа бяла вечерна рокля, която Катерин беше виждала във „Вог“. Нямаше представа кое е това момиче. Фрейзър сам уреждаше личните си срещи и тя не знаеше къде или с кого излиза. Той също я видя. На другата сутрин, след като привърши да й диктува, я попита:
— Хареса ли ти „Хамлет“?
— Пиесата е добра, но постановката не беше нищо особено.
— Актьорите ми харесаха — каза той. — Мисля, че актрисата, която играеше Офелия, беше много добра.
Катерин кимна и си тръгна.
— Не ти ли харесва Офелия? — упорстваше Фрейзър.
— Ако искате да бъда откровена — внимателно отговори Катерин, — мисля, че тя изобщо не се справи с ролята.
Обърна се и излезе.
Вечерта, когато се прибра вкъщи, Сузи й съобщи:
— Имахме посещение.
— Кой?
— Служител от ФБР. Проучват те.
„Господи, разбрали са, че съм девствена, а във Вашингтон сигурно има някакъв закон срещу това“ — помисли Катерин, но на глас попита:
— Защо ще ме проучва ФБР?
— Защото работиш за правителството.
— О!
— Как е твоят мистър Фрейзър?
— Моят мистър Фрейзър си е добре.
— Мислиш ли, че би ме харесал?
Катерин разгледа съквартирантката си — висока, снажна брюнетка.
— Да, за закуска.
Седмиците минаваха и постепенно Катерин се запозна с другите секретарки, които работеха в съседните кабинети. Няколко имаха връзка с шефовете си и за тях, изглежда, нямаше значение дали те са женени или не. Завиждаха на Катерин, че работи при Уилям Фрейзър.
— Всъщност що за птица е Златното момче? — попита я една от тях, докато обядваха. — Вече опита ли се да те сваля?
— О, той не си прави този труд — рече най-сериозно Катерин. — Просто всяка сутрин в девет часа влизам при него и се търкаляме на дивана до един часа, когато прекъсваме за обяд.
— Сериозно, как ти се струва?
— Може да му се устои — излъга Катерин.
След първата им кавга отношението й към Уилям Фрейзър значително се беше смекчило. Беше прав, когато й каза, че е много взискателен. Ако направеше грешка, той я смъмряше, но беше справедлив и проявяваше разбиране. Катерин виждаше как отделя време от личните си проблеми, за да помогне на хора, от които не би получил нищо. И винаги го правеше така, че да не му приписват заслугата. Да, наистина Уилям Фрейзър много й харесваше, но това си беше лично нейна работа.
Веднъж, когато трябваше да отхвърлят натрупалата се работа, Фрейзър я покани на вечеря в дома си, за да могат да работят до късно. Шофьорът му — Талмидж, чакаше с лимузината пред сградата. Няколко секретарки многозначително наблюдаваха как Катерин сяда на задната седалка и Фрейзър се настанява до нея. Лимузината плавно се включи в късното следобедно движение.
— Ще опетня доброто ви име — рече Катерин.
