както предположи Катерин, Светата Троица, и ги подаде на свещеника.
Службата продължи един час. Катерин седеше и поглъщаше видяното и чутото, замислена за късмета си, и отправяше молитва за благодарност.
На другата сутрин двамата с Лари закусваха на терасата на бунгалото, която гледаше към езерото. Беше прекрасен ден. Слънцето грееше, от водата полъхваше лек ветрец. Симпатичен млад келнер донесе храната. Катерин беше по неглиже и когато келнерът влезе, Лари я прегърна и я целуна по шията.
— Каква чудесна нощ — промърмори той.
Келнерът се опита да скрие усмивката си и дискретно се оттегли. Катерин се почувства малко неудобно. Не беше в стила на Лари да проявява чувствата си пред непознати. „Той наистина се е променил“ — помисли тя. Всеки път, когато в стаята влезеше камериерката или пиколото, Лари я прегръщаше и показваше своята привързаност, сякаш искаше целият свят да разбере колко много я обича. Бе трогната.
— Планирал съм страхотна сутрин — рече Лари. Посочи на изток, където в небето се издигаше гигантски връх. — Ще се качим на връх Цумерка.
— Имам си принципи — заяви Катерин. — Никога не се катеря за нещо, което не знам как се пише.
— Хайде, хайде, казват, че оттам се разкрива чудесна гледка.
Катерин видя, че Лари говори сериозно. Пак погледна нагоре към планината. Имаше чувството, че се издига отвесно нагоре.
— Не ме бива в катеренето, мили — каза тя.
— Лесно е. Чак до горе има пътека. — Той се поколеба. — Ако не искаш да дойдеш с мен, мога да отида сам. — В гласа му се усещаше силно разочарование.
Беше толкова просто да откаже, да си остане и да се наслаждава на деня. Но Лари искаше и тя да бъде с него. За Катерин това беше достатъчно.
— Добре, трябва да си потърся шапка — заяви тя.
На лицето на Лари се изписа огромно облекчение и Катерин се зарадва, че е решила да тръгне. Освен това сигурно щеше да е интересно.
Никога досега не бе изкачвала планински връх.
Стигнаха ливада в края на селото, откъдето започваха планинските пътеки, и паркираха колата. Край пътя имаше малък павилион и Лари купи сандвичи, плодове, захаросани пръчки и голям термос с кафе.
— Ако там горе е хубаво, можем с жена ми да останем и през нощта — каза той на продавача и прегърна Катерин, а човекът се засмя.
Тръгнаха към началото на пътеката. Всъщност пътечките бяха две и водеха в противоположни посоки. Катерин си призна, че изглеждат леки — бяха широки и немного стръмни. Вдигна поглед към върха, беше зловещ и неприветлив, но те нямаше да се качват толкова високо. Щяха да повървят и да си направят пикник.
— Оттук — рече Лари и поведе Катерин по пътеката наляво.
Когато поеха нагоре, гъркът на павилиона ги изгледа загрижено. Дали да не изтича и да им каже, че са тръгнали по грешния път? Той беше опасен, по него вървяха само опитни алпинисти. Ала в този момент към щанда се приближиха купувачи и той забрави за двамата американци.
Слънцето припичаше, но колкото по-високо се изкачваха, толкова по-прохладен ставаше вятърът и съчетанието според Катерин беше великолепно. Денят беше хубав и тя беше с любимия човек. От време на време поглеждаше надолу и се изненадваше колко високо са се качили. Въздухът сякаш ставаше по-рядък и дишането се затрудняваше. Тя вървеше след Лари, защото пътеката беше станала твърде тясна, за да крачат един до друг. Чудеше се кога ли ще спрат за пикника.
Лари усети, че Катерин изостава, и спря да я изчака.
— Извинявай — едва си пое дъх тя. — Височината вече ми тежи. — Катерин погледна надолу. — Има да слизаме цяла вечност.
— Не е толкова далеч — отвърна Лари.
Обърна се и отново пое по тясната пътека. Катерин погледна след него, въздъхна и упорито продължи нагоре.
— Трябваше да се омъжа за шахматист — викна тя след него.
Лари не отговори. Беше стигнал внезапен остър завой на пътеката, където над дълбоката клисура беше прехвърлен малък дървен мост с едно-единствено въже вместо перила. Мостчето се клатеше от вятъра и изглеждаше твърде паянтово, за да издържи и един човек. Лари стъпи върху прогнила дъска, която хлътна под тежестта му, но все пак не се счупи. Той погледна надолу. Клисурата беше дълбока триста метра. Лари тръгна по моста, като мереше всяка своя стъпка. Катерин го извика. Беше стигнала моста.
— Хайде да не минаваме оттук! Мостът няма да издържи и котка!
— Няма откъде другаде да минем, освен ако не желаеш да летиш.
— Струва ми се опасно.
— Хората минават по него всеки ден.
Лари се обърна и продължи, а Катерин остана пред моста. Стъпи на него и той се олюля. Погледна надолу към дълбоката клисура и я обзе страх. Това вече не беше забавно — беше опасно. Вдигна очи и видя, че Лари е стигнал до края на моста. Стисна зъби, вкопчи се във въжето и тръгна над пропастта по моста, който се люлееше при всяка нейна крачка. Лари я наблюдаваше от другата страна. Катерин се придвижваше бавно, стиснала въжето, опитваше се да не поглежда към пропастта под нея. Лари виждаше изписания на лицето й страх. Когато стигна при него, Катерин трепереше от ужас или от хладния вятър, който духаше от заснежените планински върхове.
Тя рече:
— От мен няма да излезе алпинистка. Хайде вече да се връщаме, любими!
Лари я погледна изненадано.
— Но още не сме видели гледката, Кати.
— Това, което видях, ми стига за цял живот.
Той я хвана за ръцете.
— Виж какво — усмихна й се, — малко по-нататък има хубаво спокойно местенце за пикник. Ще спрем там. Става ли?
Катерин кимна без желание.
— Добре.
— Така те искам, момичето ми!
Обърна се и отново потегли нагоре. Катерин го последва. Трябваше да признае, че гледката към долината и селото бе невероятна — ведра и идилична като на пощенска картичка. Наистина се радваше, че е тръгнала. Отдавна не беше виждала Лари така изпълнен с енергия. Сякаш колкото по-високо се изкачваха, толкова повече нарастваше възбудата му. Лицето му пламтеше, той непрестанно бъбреше за незначителни неща, сякаш за да се разтовари от нервно напрежение. Изпадаше във възторг от всичко — от катеренето, от гледката, от цветята край пътеката. Всичко придобиваше изключително значение, като че ли сетивата му бяха прекалено възбудени. Той се катереше без усилие, дори не се задъхваше, а Катерин едва си поемаше дъх заради все по-разредения въздух.
Краката й натежаха като олово. Дишаше трудно и тежко. Нямаше представа от колко време се катерят, но когато погледна надолу, селото се виждаше като миниатюра. Струваше й се, че пътеката става все по- стръмна и все по-тясна. Виеше се по ръба на пропастта и Катерин се притискаше колкото може по-плътно до планинския склон. А Лари й бе казал, че изкачването било леко. „За дива коза“ — помисли си Катерин. Пътеката почти не се забелязваше, нямаше никакви признаци, че по нея са минавали други летовници. Цветята постепенно намаляха, вече имаше само мъх и някакъв странен на вид кафеникав бурен, избуял между камъните. Катерин не знаеше колко още ще издържи. Зад един остър завой пътеката изведнъж изчезна и под краката й зейна главозамайваща пропаст.
— Лари! — изпищя тя.
Той моментално се появи до нея. Сграбчи я за ръката и я издърпа назад, показвайки й пътя през камъните, докато отново се появи пътеката.
Сърцето на Катерин биеше лудо. „Трябва да съм полудяла — мислеше си тя. — Прекалено стара съм, за да ходя по чукарите.“ Беше замаяна от височината и напрежението, виеше й се свят. Обърна се към Лари и
