— Не се занимавам с данъчни дела.
— О! — Котас вече изглеждаше объркан, сякаш бе станал за смях. — Ами с осигуровки?
— Не.
Минос започваше да се наслаждава на унизителната ситуация, в която беше изпаднал Котас. На лицето му се изписа самодоволство и Демонидес бе обзет от тревога. Неведнъж беше виждал този израз върху лицата на свидетели, които Наполеон Котас подготвяше за заколение. Котас объркано се чешеше по главата.
— Предавам се — чистосърдечно рече ой. — Е, коя област на правото сте специализирали?
— Бракоразводни дела.
Отговорът изплющя като плесница. Котас оклюма и поклати глава.
— Би трябвало да се досетя, че моят добър приятел Демонидес ще намери специалист.
— Благодаря.
Алексис Минос не се опитваше да скрие самодоволството си. Не всеки свидетел успяваше да направи Котас за смях и в съзнанието си Минос вече разкрасяваше случката, за да я разкаже вечерта в клуба.
— Никога не съм се занимавал с бракоразводни дела — призна смутено Котас, — така че ще трябва да се съобразявам с вашето мнение.
Старият адвокат се признаваше за победен. Минос имаше какво да разправя.
— Сигурно сте много зает — рече Котас.
— Приемам толкова дела, с колкото мога да се справя.
— Значи имате достатъчно работа!
В гласа на Котас се долавяше неприкрито възхищение.
— Понякога и повече от достатъчно.
Петрос Демонидес сведе поглед — не можеше да гледа това, което ставаше. Тонът на Котас изразяваше страхопочитание.
— Не бих искал да се бъркам в личните ви работи, господин Минос, но само от професионално любопитство — колко души минават годишно през вашата кантора?
— Ами трудно е да се каже.
— Хайде, мистър Минос, оставете скромността. Приблизително колко?
— Предполагам, двеста — приблизително, нали?
— Двеста развода годишно! Само канцеларската работа трябва да е страшно голяма.
— Е, всъщност разводите не са двеста.
Котас потърка брадата си озадачен.
— Как така?
— Не всички получават развод.
Лицето на Котас изразяваше недоумение.
— Нали казахте, че се занимавате само с бракоразводни дела?
— Да, но… — Гласът на Минос потрепери.
— Но какво? — объркано попита Котас.
— Искам да кажа, че не всички се развеждат.
— Нали за това идват при вас?
— Да, някои обаче се отказват по една или друга причина.
Внезапно разбрал, Котас кимна.
— А, в смисъл, че се помиряват или нещо такова?
— Точно така — отвърна Минос.
— Значи казвате, че — колко? — десет на сто не стигат до развод?
Минос неспокойно се размърда на стола.
— Процентът е малко по-висок.
— Колко? Петнадесет? Двадесет на сто?
— Към четиридесет.
Наполеон Котас го зяпна изумен.
— Господин Минос, нима почти половината от хората, които идват при вас, решават, че не искат развод?
— Да.
Челото на Минос се покри с капчици пот. Той се обърна към Петрос Демонидес, но Демонидес съсредоточено разглеждаше една пукнатина на пода.
— Е, убеден съм, че не от недоверие към вашите способности — рече. Котас.
— Разбира се, че не — отбранявайки се, отвърна Минос. — Много често хората идват поради някакво глупаво хрумване. Съпрузите се скарват, решават, че се мразят, и искат развод, но когато се стигне до съд, в повечето случаи променят намерението си. — Внезапно той млъкна, разбрал напълно значението на думите си.
— Благодаря ви — любезно рече Котас. — Много ми помогнахте.
Петрос Демонидес разпитваше една свидетелка.
— Моля, вашето име?
— Каста. Ирини Каста.
— Госпожица или госпожа?
— Госпожа. Вдовица съм.
— Какво работите, госпожо Каста?
— Икономка съм.
— Къде?
— При богато семейство в Рафина.
— Това е село край морето, нали? На сто километра северно от Атина?
— Да.
— Моля, разгледайте двамата подсъдими. Виждали ли сте ги?
— Разбира се. Много пъти.
— Бихте ли казали при какви обстоятелства?
— Живеят в съседната вила. Често съм ги виждала на плажа. Голи.
Присъстващите зашушкаха и се раздвижиха. Демонидес погледна дали Котас няма да възрази, но старият адвокат седеше със замечтана усмивка, от която прокурорът се почувства още по-неспокоен. Отново се обърна към свидетелката.
— Сигурна ли сте, че сте видели точно тях? Знаете, че сте се заклели, нали?
— Те са.
— На плажа приятелски ли се държаха?
— Е, не се държаха като брат и сестра.
Смях от публиката.
— Благодаря. — Демонидес се обърна към Котас. — Можете да разпитате свидетелката.
Наполеон Котас дружелюбно кимна, изправи се и спокойно се приближи към огромната жена на свидетелското място.
— От колко време работите в тази вила?
— От седем години.
— Седем години! Сигурно много добре си вършите работата.
— Разбира се.
— Може би ще ми препоръчате добра икономка. Смятам да купя къща на плажа в Рафина. Проблемът е, че имам нужда от уединение, за да работя. А доколкото си спомням, тези вили са строени много близо една до друга.
— О, не! Всяка вила е с висока ограда.
— А, добре. Но не са ли прекалено наблизо?
— Съвсем не. Между вилите има поне петдесет метра. Знам една, която се продава. Съвсем усамотена, а за икономка ще ви препоръчам сестра си — добра, изпълнителна, може да готви.
