застрелят. Другите ще дойдат с мен. Бегълците са в двете задни стаи на горния етаж. Да тръгваме.
Сантиаго видя как полковникът и хората му влязоха в хана, движейки се безшумно. Помисли си, дали ще има много стрелба. И ако има, дали чичо му няма да бъде убит от куршумите. Би било жалко. Но, от друга страна, нямаше да се наложи да дели наградата с него.
Когато полковникът и хората му стигнаха горния етаж, Акока пошепна:
— Полковник, да мина ли пред вас?
— Не.
Той възнамеряваше да си направи удоволствието сам да убие Хайме Миро.
В края на коридора бяха двете стаи, в които спяха Миро и неговите хора. Акока направи знак петима от хората да покриват едната врата, а другите петима — другата.
— Сега! — изкрещя той.
Това бе моментът, за който гореше. При сигнала му войниците избиха двете врати едновременно и нахълтаха в стаите с готови оръжия. Озоваха се всред празните стаи, гледайки разхвърляните легла.
— Излизайте. Бързо! Надолу по стълбите! — изкряска Акока.
Войниците претърсиха всяка стая в хотела, като разбиваха врати и будеха уплашените гости. Хайме Миро и другите ги нямаше никъде. Полковникът се втурна на долния етаж, за да види човека на рецепцията.
Във фоайето нямаше никого.
— Ало — извика той. — Ало.
Не получи никакъв отговор. Страхливецът се криеше. Един от войниците гледаше на пода зад бюрото.
— Полковник…
Акока отиде при него и погледна на пода. Вързаното тяло на служителя със запушена уста беше облегнато на стената. На врата му беше окачена табела с надпис: „Моля, не безпокойте“.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Рубио Арсано видя с ужас как Лучия изчезна под бушуващата вода и бе повлечена надолу по течението. След секунда той вече тичаше надолу по брега на реката, прескачайки камъни и храсти. На първия завой на реката, той видя тялото на Лучия да се приближава към него. Гмурна се и започна да плува с всички сили към нея, борейки се със силното течение. Беше почти невъзможно. Лучия бе само на три метра от него, но изглеждаше, като че е на мили. Той направи едно последно неимоверно усилие и сграбчи ръката й, при което пръстите му едва не се изплъзнаха. Хвана я здраво и я повлече към брега.
Когато Рубио най-после стигна до брега на реката, той издърпа Лучия на тревата и легна, поемайки си дъх. Тя беше в безсъзнание и не дишаше. Рубио я обърна по корем, възседна я и започна да притиска дробовете й. Изтече минута, после две и точно, когато почна да се отчайва, от устата й избликна вода и тя изстена. Рубио изрече благодарствена молитва.
Продължи да я масажира, вече по-леко, докато пулсът й се възстанови. Когато тя започна да трепери от студа, Рубио отиде до близките дървета и събра листа с шепа. Занесе ги при нея и започна да суши тялото й с тях. Той бе също мокър и изстинал и дрехите му бяха мокри, но не обръщаше внимание. Беше изпаднал в паника, опасявайки се, че Лучия може да умре. Сега, докато триеше леко голото й тяло със сухите листа, през главата му минаха недостойни мисли.
„Има тяло на богиня. Господи, прости ми, тя «принадлежи» на теб и аз не бива да мисля тези грешни неща…“
Лучия постепенно се разбуди от лекия масаж. Тя бе на плажа с Иво и неговият нежен език се движеше по тялото й.
„О, да — помисли тя. — О, да. Не спирай, скъпи.“
Тя бе вече възбудена, преди още да си отвори очите.
Когато Лучия падна в реката, последната й мисъл бе, че ще умре. Но бе жива и гледаше мъжа, който я бе спасил. Без да се замисля, тя протегна ръце и го дръпна към себе си. Лицето му изразяваше силна изненада.
— Сестро — възрази той. — Не можем да…
— Шшт!
Устните й бяха върху неговите, страстни, гладни и изискващи, а езикът й изследваше устата му. Това бе твърде много за Рубио.
— Побързай — пошепна Лучия. — Побързай.
Тя гледаше как Рубио си сваля нервно мокрите дрехи. „Заслужава награда — помисли тя. — Аз също.“ Приближавайки се колебливо към нея, Рубио каза:
— Сестро, ние не би трябвало…
Лучия не беше в настроение за разговори. Тя почувства как той слива своето тяло с нейното в ритуал на забрава и се отдаде на усещанията, които я бяха обладали. Още по-сладко бе за това, че се беше разминала на косъм със смъртта.
Рубио бе изненадващо добър любовник, едновременно нежен и страстен. Притежаваше чувствителност, която напълно изненада Лучия. А очите му излъчваха толкова нежност, че тя усети буца в гърлото си.
„Надявам се, че големият глупак не се влюбва в мен. Толкова се старае да ми достави удоволствие. Кога за последен път някой мъж се е старал да ми достави удоволствие?“ — помисли си Лучия.
После се сети за баща си. Помисли си дали той би харесал Рубио Арсано. Тогава се зачуди защо мисли дали баща й ще хареса Рубио Арсано.
„Трябва да съм полудяла. Този човек е земеделец. Аз съм Лучия Кармине, дъщерята на Анжело Кармине. Животът на Рубио няма нищо общо с моя. Събрани сме заедно поради глупаво стечение на обстоятелствата.“
Рубио я държеше и повтаряше отново и отново:
— Лучия. Моя Лучия.
Блясъкът в очите му й казваше всичко, което той чувства.
„Той е толкова нежен“ — помисли тя. И после: „Какво става с мен? Защо въобще мисля за него по този начин? Бягам от полицията и…“
Изведнъж си спомни за златния кръст и се ужаси.
„О, Боже мой! Как можах да го забравя дори и за момент?“
Тя седна бързо.
— Рубио, оставих един… пакет там на брега на реката. Би ли ми го донесъл, моля те? И дрехите ми?
— Разбира се. Веднага се връщам.
Лучия седеше, чакайки, изпълнена със страх нещо да не се е случило с кръста. Ами ако го няма? Ако някой е минал и го е взел?
С огромно облекчение Лучия видя, че Рубио се връща с увития кръст подмишница.
„Не бива да го изпускам отново от погледа си“ — помисли тя.
— Благодаря ти — каза тя на Рубио.
Рубио й подаде дрехите. Тя ги погледна и каза нежно:
— Не са ми необходими веднага.
Слънчевите лъчи върху голата й кожа я топлеха и я правеха мързелива, а да бъде в прегръдките на Рубио бе чудесно усещане. Сякаш бяха намерили мирен оазис. Опасностите, от които бягаха, изглеждаха отдалечени на светлинни години.
— Разкажи ми за фермата си — каза лениво Лучия.
Лицето му светна и в гласа му прозвуча гордост.
— Беше малка ферма до едно селце близо до Билбао. Принадлежеше на семейството ми от поколения.
— Какво стана с нея?
Лицето му помръкна.
— Защото съм баск, правителството в Мадрид ме наказа с допълнителни данъци. Когато отказах да ги
