Сидни Шелдън
Пясъците на времето
На Франсис Гордън, с любов
„Мъртвите не е нужно да станат.
Те са част от земята сега и земята никога не може да бъде покорена, защото земята ще просъществува завинаги, тя ще надживее всички тиранични системи. Тези, които са влезли в нея с чест, а никои не са влезли в земята по по-достоен начин от тези, които загинаха в Испания, вече са постигнали безсмъртие.“
Животът на всички велики хора напомня, че можем да направим своя живот възвишен и напускайки да оставим след себе си стъпки върху пясъците на времето.
Моята специална благодарност към Алис Фишър, чиято помощ при проучванията ми за този роман бе неоценима.
ГЛАВА ПЪРВА
„Ако планът се провали, всички ще загинем.“ Той го изследваше мислено за последен път, проверяваше го отново, търсеше пропуски. Не намери никакви. Планът беше дързък и изискваше изпълнение с точност до секунда. Ако успееше, щеше да представлява забележителен подвиг, достоен за великия El Cid1. Ако се провалеше…
„Добре, времето за безпокойство отмина — помисли философски Хайме Миро. — Време е за действие.“
Хайме Миро бе легенда, герой на баските и анатема за испанското правителство. Той беше висок метър и осемдесет, със силно интелигентно лице, мускулесто тяло и замислени тъмни очи. В показанията си свидетелите проявяваха склонност да го описват като по-висок, по-тъмен и по-свиреп, отколкото беше в действителност. Беше сложна личност, реалист, който разбираше уязвимото си положение, романтик, готов да умре за убежденията си.
Памплона беше един обезумял град. Бе последната сутрин на „препускането на биковете“, празника на Сан Фермин — годишното празненство, което се провеждаше от седми до четиринадесети юли. Множество от тридесет хиляди посетители от цял свят гъмжеше из града. Едни бяха дошли просто за да наблюдават опасното зрелище, други — да докажат своето мъжество, като вземат участие в него, тичайки пред връхлитащите животни. Всички хотелски стаи бяха отдавна резервирани, а студенти от Навара бяха намерили подслон във входове, фоайета на банки, автомобили, на площада и дори по улиците и тротоарите на града.
Туристите пълнеха кафенетата и хотелите, наблюдаваха шумните пъстроцветни шествия на „картонените гиганти“ и слушаха маршируващите оркестри. Участниците в парада носеха виолетови плащове с качулки в зелено, тъмночервено или златно. Преминавайки по улиците, процесиите наподобяваха реки от слънчеви дъги. Фишеци, експлодиращи покрай трамвайните стълбове и жици, допринасяха а всеобщия шум и бъркотията.
Тълпата беше дошла за вечерните борби с бикове, но най-вълнуващото събитие беше encierro — препускането рано сутринта на биковете, които щяха да участват в борбите по-късно през деня.
Предишната вечер, десет минути преди полунощ, по тъмните улици в долната част на града биковете бяха докарани от corrales de gas — оградените места за добитък, преминаваха по един мост през реката и бяха оставени в оборите на Кале Санто Доминго, където трябваше да прекарат нощта. Тази сутрин щяха да ги пуснат на свобода из тясната Кале Санто Доминго, заградена с дървени прегради на всяко кръстовище. В края на улицата щяха да попаднат в оградите на Плаза де Хемингуей, където да бъдат държани до началото на следобедните борби.
Посетителите стояха будни от полунощ до шест сутринта, пиеха, пееха, любеха се, твърде възбудени, за да спят. Тези, които щяха да вземат участие в „препускането на биковете“, носеха на шиите си червени шалчета на Сан Фермин.
В шест без четвърт сутринта оркестри започнаха да обикалят из улиците, като свиреха вълнуващата наварска музика. Точно в седем часа, изстреляна във въздуха ракета извести, че вратите на корала са отворени. Тълпата бе обхваната от трескаво очакване. Малко по-късно втора ракета излетя, за да предупреди града, че биковете са вече пуснати.
Последва незабравима гледка. Първо се появи шумът. Започна като слаб, далечен ромон, почти недоловим, усилваше се все повече, докато се превърна в експлозия от гърмящи копита. Внезапно се появиха шест вола и шест огромни бика. Тежки всеки по седемстотин килограма, те се впуснаха надолу по Кале Санто Доминго като смъртоносни експресни влакове. Зад дървените барикади, поставени на всяко кръстовище, стояха стотици нетърпеливи, нервни младежи, които се готвеха да докажат храбростта си, като се изправят пред подлудените животни.
Биковете препускаха надолу откъм далечния край на улицата, покрай Кале Лаестафета и Кале де Хавиер, покрай аптеки, магазини за дрехи и сергии за плодове към Плаза де Хемингуей, а побеснялата тълпа ги съпровождаше с викове „Оле“. При приближаването им настъпваше лудо блъскане, за да избягнат острите рога и смъртоносните копита. Внезапната реалност на приближаващата смъртна заплаха караше някои участници да потърсят убежище по входове и аварийни стълбища. Тези мъже бяха съпровождани от подигравателни викове „Cobardon“ — страхливец. Неколцина, които се бяха препънали паднали на пътя на биковете, бяха бързо измъкнати на безопасно място.
Малко момче и неговият дядо стояха зад барикадите — и двамата задъхани от възбуда при зрелището, разиграващо се на няколко метра от тях.
— Погледни ги! — възкликна старецът. — Грандиозно!
Малкото момче потрепери.
— Tengo miedo, Abuelo. — Страхувам се, дядо.
Старецът го обгърна с ръка.
— Да, Мануело. Страшно е. Но е чудесно. Някога и аз тичах с биковете. Несравнимо е. Предизвикваш смъртта и това те кара да се чувстваш мъж.
По правило животните изминаваха за две минути деветстотинте метра по Кале Санто Доминго до арената и след като попадаха на сигурно място, в корала се пускаше трета ракета. Този ден трета ракета не излетя, защото стана нещо, което никога не беше се случвало през четиристотингодишната история на борбите с бикове в Памплона.
