продължавате да разрешавате на баските да съхраняват оръжие и да провеждат събрания в тях, ще трябва да понесете последствията.
— Сигурен съм, че информацията, която сте получили, е погрешна — каза епископът спокойно. — Въпреки това, разбира се, ще проверя незабавно.
Премиерът промърмори:
— Благодаря ви, епископ. Това е всичко.
Премиер-министърът Мартинес и полковник Акока го изпратиха с погледи.
— Какво мислите? — попита Мартинес.
— Той знае какво става.
Премиерът въздъхна. „Имам достатъчно проблеми сега и без да влизам в конфликт с Църквата.“
— Ако Църквата подкрепя баските, тогава тя е против нас. — Тонът на Акока стана рязък. — Бих искал вашето разрешение да дам урок на епископа.
Премиерът стана предпазлив, виждайки фанатичния поглед на Акока.
— Наистина ли сте получавали доклади, че църквите помагат на бунтовниците?
— Разбира се, Ваше Превъзходителство.
Нямаше начин да се разбере дали той казва истината. Премиерът знаеше колко много Акока мрази Църквата. Но може би щеше да е добре Църквата да бъде малко сплашена, при условие, че полковник Акока не отиде твърде далеч.
Премиерът се замисли.
Акока наруши тишината:
— Ако църквите подслоняват терористи, трябва да бъдат наказани.
Премиерът кимна с нежелание.
— Откъде ще започнете?
— Хайме Миро и хората му са били видени в Авила вчера. Вероятно се крият в женския манастир там.
Премирът се реши.
— Претърсете го — каза той.
Това решение задвижи верига от събития, които разтърсиха цяла Испания и потресоха света.
ГЛАВА ТРЕТА
Тишината бе като нежен снеговалеж, мек и приглушен, успокояваща като шепота на летен ветрец, безмълвна като движението на звездите. Цистерцианският женски манастир на Строгия Обред беше разположен извън стените на Авила, най-високия град в Испания, сто и дванадесет километра на северозапад от Мадрид. Манастирът беше построен с оглед тишината. Правилата бяха приети в 1601 година и бяха останали непроменени в течение на векове: литургия, упражнения за духа, строго уединение, покаяние и тишина. Винаги тишината.
Манастирът се състоеше от четириъгълна група от груби каменни постройки, заобикалящи църквата. Откритите арки около вътрешния двор позволяваха светлината да пада върху големите плочи на пода, където безшумно се плъзгаха монахините. В манастира имаше четиридесет монахини, които се молеха в църквата и живееха в обителта. Авилският манастир беше един от седемте, останали в Испания, оцелял измежду стотиците, унищожени от Гражданската война по време на едно от периодичните движения срещу Църквата, каквито възникваха в Испания през вековете.
Животът в манастира бе посветен единствено на молитви. Това беше място без сезони или време и тези, които попадаха в него, биваха завинаги откъснати от външния свят. Всекидневието се състоеше в съзерцание, покаяние и четене на молитви, а уединението беше пълно и постоянно.
Всички сестри се обличаха еднакво и техните дрехи, както всичко друго в манастира, носеха символизма на вековете. Плащът с висока качулка символизираше невинност и простота, ленената туника — отричане от земните дела и самоограничение, презраменникът — готовност за труд. Одеждата включваше и забрадка от лен, която покриваше главата и обхващаше лицето, брадичката и врата.
В манастира съществуваше система от вътрешни коридори и стълбища, свързващи трапезарията, хола, килиите и параклиса. Навсякъде витаеше атмосфера на хлад, чистота и простор. Прозорци с решетки и дебели стъкла гледаха към градина, оградена с високи стени. Всеки прозорец беше над линията на погледа, за да не се отвлича вниманието. Столовата беше дълга и неприветлива, с прозорци, покрити с кепенци и завеси. Свещите в старинните свещници хвърляха тревожни сенки върху таваните и стените.
За четиристотин години нищо зад стените на манастира не се беше променило освен лицата. Сестрите нямаха никакви лични вещи, защото желаеха да са бедни, следвайки ревностно бедността на Христос. В църквата нямаше никакви украшения, освен един безценен кръст от масивно злато, подарен отдавна от богат послушник. Кръстът се съхраняваше в един шкаф в столовата, защото беше в разрез със строгостта на порядъка. На олтара в църквата висеше прост дървен кръст.
Жените, които бяха посветили живота си на Бога, живееха заедно, работеха заедно, хранеха се заедно и се молеха заедно, но никога не се докосваха или разговаряха. Единствените изключения се допускаха, когато слушаха литургия, или когато преподобната майка — игуменката Бетина — се обръщаше към тях насаме в своя кабинет. Дори тогава се използваше, колкото е възможно повече, старинен език от жестове.
Преподобната майка беше над седемдесет, жизнерадостна и енергична жена със свежо лице, която ликуваше всред спокойствието и радостта на манастирския живот и служенето на Бога. Като страстна закрилница на своите монахини тя самата усещаше повече болка, когато трябваше на наложи наказание, отколкото наказаната.
Монахините вървяха по коридорите със сведени очи и скръстени ръце, минавайки многократно покрай своите сестри, без да кажат дума или да дадат знак, че са ги забелязали. Единственият глас на манастира бяха неговите камбани — камбаните, които Виктор Юго бе нарекъл „операта на камбанариите“.
Сестрите бяха с най-различен произход и националност. Семействата им бяха на аристократи, фермери, войници… Бяха дошли в манастира като богати или бедни, образовани или невежи, нещастни или екзалтирани, но сега те бяха едно цяло в очите на Бога, обединени в своето желание за вечно сливане с Исус.
Условията на живот в манастира бяха спартански. През зимата студът беше пронизващ, а през прозорците едва проникваше бледа светлина. Монахините спяха напълно облечени върху сламеници, покрити с одеяла от груба вълна. Всяка имаше своята мъничка килия, чиято мебелировка бяха само сламеникът и дървен стол с права облегалка. Нямаше умивалник. В ъгъла стояха малка пръстена кана и тас. На никоя монахиня не беше позволено да влиза в килията на друга, освен на преподобната майка Бетина. Нямаше никакви забавления, само работа и молитви. Имаше работни места за плетене, подвързване на книги, тъкане и приготвяне на хляб. Молитвите траеха осем часа на ден: Matins, Lauds, Prime, Terce, Sext, None, Vespers и Compline. Освен тях имаше и други занимания — благословения, химни и молебствия.
Matins се казваше, когато половината от света беше заспала, а другата половина тънеше в грях.
Lauds беше за посрещане на изгрева, приветстван като въздигащата се фигура на Христос.
Prime беше сутрешната молитва за благословия на работата през деня.
Terce беше в девет часа сутринта, посветена от свети Ангустин на Светия Дух.
Sext беше в единадесет и половина сутринта, предназначена за потискане на човешките страсти.
None се произнасяше тихо в три часа след обяд, часа на Христовата смърт.
Vespers беше вечерната служба на църквата, така както утринната отбелязваше началото на деня.
Compline бе завършекът на деня, вид вечерна молитва, подготовка за смъртта, както и за сън, завършвайки деня с думи на покорство: Manus tuas, domine commendo spiritum meum. Redemisti nos, domin, deus, veritatis11.
В някои от другите ордени бичуването беше прекратено, но в Цистерцианските манастири то все още съществуваше. Поне веднъж седмично, а понякога и всеки ден, монахините наказваха телата си с камшик, състоящ се от шест възлести шнура, които предизвикваха агонизираща болка. Използваше се за нанасяне
