на удари по гърба, краката и хълбоците. Бернар от Клерво, аскетичният абат на Цистерцианците, беше поучавал: „Христовото тяло бе обезобразено… нашите тела трябва да бъдат доведени до подобие на Неговото.“
Това беше живот по-суров от този, в който и да е затвор, и все пак обитателите живееха в екстаз, какъвто никога не бяха познавали във външния свят. Те се бяха отрекли от физическа любов, вещи и свобода на избора, но също и от алчност и амбиции, омраза и завист, и всякакво бреме и изкушения, които външният свят налагаше. В манастира царуваше всепроникващ мир и неизразимо чувство на радост от това да бъдеш едно с Бога. Съществуваше едно неописуемо спокойствие зад стените на манастира и в сърцата на тези, които живееха там. Ако манастирът беше затвор, това бе затвор в небесния рай със съзнанието за щастлива вечност за тези, които свободно бяха избрали да бъдат там и да останат там.
Сестра Лучия се събуди от биенето на манастирската камбана. Отвори очи, стресната и объркана за момент. Малката килия, в която спеше, беше тъмна. Звукът на камбаната й подсказваше, че е три сутринта, когато почва утринната молитва, докато светът отвън тъне в мрак.
„По дяволите! Тази рутина ще ме убие“ — помисли сестра Лучия.
Тя легна отново в малкото си легло, жадувайки за цигара. След това се измъкна пак с нежелание от леглото. Тежката одежда, която носеше и в която спеше, дразнеше чувствителната й кожа като гласпапир. Помисли си за красивите модни рокли в апартамента си в Рим и виличката си в Гщад.
Сестра Лучия чу идващия отвън шум на събиращите се в коридора монахини. Оправи си небрежно леглото и излезе в дългия коридор, където монахините със сведени очи се нареждаха в редица. Бавно всички тръгнаха към параклиса.
„Приличат на стадо глупави пингвини — помисли сестра Лучия. Тя не проумяваше защо тези жени бяха изоставили нормалния живот, отказвайки се от секс, хубави дрехи и гастрономически удоволствия. — Без тези неща какъв е смисълът да се живее? И тези проклети правила!“
Когато сестра Лучия постъпваше в манастира, преподобната майка й каза:
„Трябва да вървиш със склонена глава. Дръж ръцете си прибрани под одеждата. Прави малки стъпки. Върви бавно. Не бива да разменяш погледи с никоя от другите сестри или даже да ги поглеждаш. Не бива да говориш. Твоите уши са, за да чуваш само божието слово.“
„Да, преподобна майко.“
Месец по-късно Лучия получи следващото напътствие.
„Тези, които идват тук, го правят не за да се присъединят към другите, а за да общуват сами с Бог. Самотата на духа е необходимост за единението с Бог. Тя се улеснява от правилата за мълчание.“
„Да, преподобна майко.“
„Трябва винаги да се подчиняваш на безмълвието на очите. Гледайки в очите на другите, би се отклонила в безполезни представи.“
„Да, преподобна майко.“
„Първият урок, който ще трябва да научиш тук, е да пречистиш миналото си, да изкупиш старите си навици и земни наклонности, да заличиш всеки спомен от миналото. Ще се потопиш в пречистващо покаяние и смирение, за да потиснеш собствената си воля и любовта към себе си. За нас не е достатъчно да съжаляваме за миналите си прегрешения. Веднъж открием ли безкрайната красота и святост на Бога, започваме да се стремим да изкупим не само собствените си грехове, но и всеки грях, който някога е бил извършен.“
„Да, преподобна майко.“
„Трябва да се бориш с чувствеността, която Йоан на Кръста нарече «нощта на сетивата»“.
„Да, преподобна майко.“
„Всяка монахиня живее в тишина и самота, сякаш е вече на небето. В тази чистота, скъпоценна тишина, за която тя копнее, може да слуша безкрайната тишина и да се слее с Бога.“
В края на първия месец Лучия даде своя първоначален обет. В деня на церемонията косата й бе остригана. Това бе тежко преживяване. Преподобната майка игуменка сама извърши това. Тя повика Лучия в кабинета си и й направи знак да седне. След това пристъпи зад нея и преди Лучия да разбере какво става, се чу клъцването на ножиците. Лучия усети дърпане в косата си. Понечи да протестира, но изведнъж съобрази, че това, което става, може само да подобри прикриването й.
„Винаги мога да я оставя да порасте отново — помисли тя. — Междувременно ще приличам на оскубано пиле.“
Когато Лучия се върна в мрачната си килийка, си помисли:
„Това място е змийска яма. — Подът бе покрит с голи дъски. Сламеникът и твърдият стол заемаха по- голямата част от стаята. Жадуваше да види вестник. — Никакъв шанс“ — помисли тя. Тук никога не бяха чували за вестници, да не говорим за радио и телевизия. Не съществуваха никакви връзки с външния свят.
Но това, което най-много действаше на нервите на Лучия, бе неестествената тишина. Единствените контакти бяха чрез жестове с ръце. Заучаването им я подлудяваше. Когато се нуждаеше от метла, тя трябваше да замахне с изправената си дясна ръка от дясно на ляво, сякаш мете. Когато преподобната майка не одобряваше нещо, тя допираше върховете на малките си пръсти пред тялото си три пъти, докато притискаше другите пръсти към дланите си. Когато Лучия вършеше работата си бавно, преподобната майка притискаше дланта на дясната си ръка към лявото си рамо. За да порицае Лучия, тя почесваше бузата си близо до дясното ухо с пръстите на дясната си ръка в посока от горе на долу.
„За Бога — помисли Лучия, — прилича на почесване от бълхи.“
Бяха стигнали до параклиса. Монахините се молеха беззвучно, но мислите на сестра Лучия бяха заети с по-важни неща от Бога.
„След още месец или два, когато полицията престане да ме търси, няма да съм вече в тази лудница.“
След сутрешните молитви сестра Лучия се отправи с другите към трапезарията, скрито нарушавайки правилото, както правеше всеки ден, като изучаваше лицата им. Това бе нейното единствено забавление. Струваше й се невероятно никоя от сестрите да не знае как изглеждат другите.
Тя бе очарована от лицата на монахините. Някои бяха стари, някои бяха млади, някои хубави, някои грозни. Не можеше да разбере защо всички изглеждат така щастливи. Имаше три лица, които бяха особено интересни. Едната беше сестра Тереза. Изглеждаше над шестдесет. Далеч не беше хубава и все пак имаше една духовност в нея, която й придаваше почти неземна привлекателност. Изглеждаше сякаш винаги се усмихва вътрешно, като че ли носи някаква чудесна тайна в себе си.
Друга монахиня, която Лучия смяташе за очарователна, бе сестра Грасиела. Тя беше зашеметяващо красива жена, малко над тридесет. Имаше мургава кожа, изящни черти и очи като сияйни тъмни басейни.
„Би могла да бъде филмова звезда — помисли Лучия. — Каква е нейната история? Защо се е погребала в такова свърталище?“
Третата монахиня, която привлече интереса на Лучия, бе сестра Меган. Сини очи, руси вежди и мигли. Беше малко под тридесет и имаше свежо, открито лице.
„Какво прави тя тук? Какво правят всички тези жени тук? Заключени са зад тези стени, имат мъничка килийка, в която спят, развалена храна, осем часа молитви, тежка работа и твърде малко сън. Те трябва да са луди — всичките.“
Тя бе в по-добро положение от тях, защото те бяха оставени тук до края на живота си, докато, тя щеше да излезе след месец или два.
„Може би три — помисли Лучия. — Това е идеално скривалище. Бих постъпила като глупак, ако избягам. След няколко месеца полицията ще престане да ме търси. Когато изляза оттук и получа парите си от Швейцария, може би ще напиша книга за това побъркано място.“
Преди няколко дена сестра Лучия бе изпратена от преподобната майка да вземе един документ от кабинета й, докато беше там, се възползва от случая да разгледа папките. За нещастие бе хваната на местопрестъплението.
„Ще изтърпиш наказание, като използваш камшика“ — нареди й майката игуменка Бетина.
