Сестра Лучия кимна с глава покорно и отговори с жест: „Да, свята майко.“
Лучия се върна в килията си и скоро монахините, които, вървяха по коридора, чуха ужасния шум на камшика, който свистеше във въздуха отново и отново. Това, което те не знаеха, бе, че сестра Лучия удря леглото. „Тези глупачки не могат да ме надхитрят.“
Те седяха в столовата — четиридесет монахини на две дълги маси. Цистерцианската диета бе строго вегетарианска. Понеже тялото жадува за месо, то бе забранено. Много преди зори се сервираше чаша чай или кафе и малко сух хляб. Основното хранене бе в единадесет сутринта и се състоеше от рядка супа, малко зеленчуци и от време на време някакъв плод.
Преподобната майка беше инструктирала Лучия: „Ние не сме тук, за да угаждаме на телата си, а на Бога.“
„С тази храна не бих хранила и котката си — помисли сестра Лучия. — Тук съм от два месеца и се обзалагам, че съм отслабнала с пет килограма. Това е божият вариант на ферма за угояване.“
Когато закуската свърши, две монахини донесоха легени и ги поставиха в края на всяка маса. Сестрите подаваха чиниите си към монахините с легените. Те измиваха всяка чиния, избърсваха я с кърпа и я връщаха на притежателката й. Водата ставаше все по-тъмна и мазна.
„И те ще живеят така до края на живота си — помисли с отвращение сестра Лучия. — Е, не мога да се оплача. Това със сигурност надхвърля доживотна присъда в затвор.“
Тя би дала безсмъртната си душа за една цигара.
На петстотин метра от манастира, надолу по шосето, полковник Рамон Акока и двадесетина внимателно подбрани мъже от ГСО — Групата за специални операции, се подготвяха да го атакуват.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Полковник Акока имаше инстинкта на ловец. Обичаше преследването, но това, което му даваше дълбоко, почти физическо удовлетворение, бе убиването. Веднъж беше споделил с приятел: „Получавам оргазъм, когато убивам. Няма значение дали е елен, заек или човек — има нещо в отнемането на един живот, което те кара да се чувстваш като Бог.“
Акока бе служил във военното разузнаване и скоро беше постигнал блестяща репутация. Той бе безстрашен, безмилостен и интелигентен и тази комбинация привлече вниманието на един от помощниците на генерал Франко.
Акока бе постъпил в щаба на Франко като лейтенант и за по-малко от три години се бе издигнал до чин полковник, почти непознато постижение. Поставиха го начело на фалангистите — специална група, използвана да тероризира тези, които се противопоставяха на Франко. Беше през време на войната, когато Акока бе повикан от член на ОПУС МУНДО.
— Искам да разберете, че ние разговаряме с вас с разрешението на генерал Франко.
— Да, господине.
— Ние ви наблюдавахме, полковник. Доволни сме от това, което виждаме.
— Благодаря ви, господине.
— От време на време ние имаме известни задачи, които са, да ги наречем, много конфиденциални. И много опасни.
— Разбирам, господине.
— Ние имаме много врагове. Хора, които не разбират значението на работата, която вършим.
— Да, господине.
— Понякога те ни пречат. Ние не можем да позволим това да се случва.
— Не, господине.
— Надявам се, че бихме могли да използваме човек като вас, полковник. Мисля, че се разбираме.
— Да, господине. За мен би било чест да бъда от полза.
— Бихме желали да останете в армията. Това ще бъде ценно за нас. Но от време на време ще ви възлагаме тези специални задачи.
— Благодаря ви, господине.
— Не бива никога да говорите за това.
— Не, господине.
Мъжът зад бюрото бе накарал Акока да се почувства напрегнат. В него имаше нещо неумолимо заплашително.
С течение на времето Акока бе повикан, за да изпълни няколко задачи за ОПУС МУНДО. Както му бяха казали, всички те бяха опасни. И много конфиденциални.
При една от мисиите Акока бе срещнал хубаво младо момиче от добро семейство. Дотогава всичките жени, които бе имал, бяха курви или проститутки и Акока ги бе третирал с отвращение. Някои от тях се бяха истински влюбвали в него и към тях бе проявявал най-лошото си отношение.
Но Сузана Середиля бе принадлежала на друг свят. Баща й бе професор в Мадридския университет, а майка и бе адвокат. На седемнадесетгодишна възраст Сузана притежаваше тяло на жена и ангелско лице на мадона. Рамон Акока не бе срещал никога жена като тази жена-дете. Нейната деликатна уязвимост бе вдъхновила в него нежност, на каквато той не беше очаквал, че е способен. Той се влюби лудо в нея и поради причини, които нито родителите й, нито Акока разбираха, тя също се влюби в него.
През медения им месец Акока се чувстваше като че ли не беше познавал никога друга жена. Той бе изпитвал похот, но съчетанието от любов и страст беше нещо, което никога преди това не бе преживявал.
Три месеца след женитбата им Сузана му съобщи, че е бременна. Акока бе страшно възбуден. В допълнение на радостта им бяха го изпратили в красивото малко село Кастилбланко, на баска територия. Това бе през есента на 1936 година, когато борбата между републиканците и националистите беше в разгара си.
В една спокойна неделна сутрин Рамон Акока и Сузана пиеха кафе на селския площад, когато изведнъж той се изпълни с баски демонстранти.
— Искам да се прибереш вкъщи — каза Акока. — Ще има неприятности.
— А ти…?
— Моля те. Аз ще се оправя.
Демонстрантите започнаха да стават агресивни.
С облекчение Рамон Акока наблюдаваше как неговата съпруга се отдалечава от тълпата по посока на един манастир в далечния край на площада. Но когато тя го доближи, вратата изведнъж се отвори широко и въоръжени баски, които се бяха крили вътре, наизскачаха стреляйки. Акока видя как неговата съпруга падна под градушка от куршуми, без да може да направи нищо. Този ден той даде клетва да отмъсти на баските и на Църквата.
И сега той бе в Авила пред друг един манастир.
„Този път те ще умрат.“
В манастира, в тъмнината пред изгрева, сестра Тереза държеше камшика здраво в ръката си и нанасяше силни удари върху тялото си, чувствайки как възлестите влакна се впиват в нея, докато тихо произнасяше молитва. Тя почти извика силно, но издаването на звук не бе разрешено, затова сподави виковете в себе си.
„Прости ми, Исусе, за моите грехове. Бъди свидетел, че наказвам себе си така, както Ти беше наказан, и че нанасям рани върху себе си така, както бяха нанесени рани върху тебе. Позволи ми да страдам така, както Ти страдаше.“
Тя почти припадаше от болка. Нанесе си още три удара и след това се свлече на сламеника, агонизирайки. Не беше предизвикала кървене. Това бе забранено. Като потрепваше от агонията, която предизвикваше всяко движение, сестра Тереза върна камшика в черния му калъф и го положи в един ъгъл. Той бе винаги там като едно постоянно напомняне, че и най-малкият грях трябва да бъде заплатен с
