Докато животните препускаха надолу по тясната улица, неколцина мъже, облечени в живописни костюми, разместиха дървените барикади, биковете бяха прогонени от обезопасената улица и се насочиха към центъра на града. Щастливото допреди малко празненство изведнъж се превърна в кошмар. Бесните животни се нахвърлиха върху смаяните зрители. Малкото момче и неговият дядо бяха измежду първите, които загинаха, съборени и прегазени от връхлитащите бикове. Безмилостни рога се врязаха в една детска количка, убиха детето и повалиха майката на земята, където бе стъпкана. Смъртта витаеше навсякъде из въздуха. Животните газеха безпомощните зрители, събаряха жени и деца, забиваха своите дълги, смъртоносни рога в хора, сергии, статуи, помитайки всичко, което е имало нещастието да попадне на пътя им. Хората крещяха от ужас, бореха се отчаяно да не попаднат на пътя на смъртоносните грамади.
Един яркочервен камион внезапно се появи на пътя на биковете и те се насочиха към него, надолу по Кале де Естрела — улицата, която водеше към затвора на Памплона.
Затворът е мрачно двуетажно каменно здание с прозорци защитени с тежки решетки. На всеки от четирите му ъгли има кули, а над вратата му се развява червено-жълтото испанско знаме. Каменната порта води до малък вътрешен двор. Вторият етаж на зданието се състои от редица килии със затворници, осъдени на смърт.
В затвора едър пазач в униформата на Полиция Армада водеше по коридора на втория етаж свещеник, облечен в прости черни одежди. Полицаят носеше автомат.
Забелязвайки въпросителния поглед на свещеника по повод оръжието, пазачът каза:
— Никоя предпазливост не е излишна тук, отче. На този етаж държим изметта на обществото.
Пазачът пропусна свещеника да премине през метален детектор, много подобен на използваните в летищата.
— Съжалявам, отче, но правилникът…
— Разбира се, синко.
Когато свещеникът премина през уреда, пронизителна сирена огласи коридора. Пазачът инстинктивно стисна оръжието си.
Свещеникът се обърна и се усмихна.
— Грешката е моя — каза той, свали тежкия метален кръст, висящ на врата му на сребърна верига, и го подаде на пазача.
Когато премина, този път уредът не издаде звук. Пазачът върна кръста на свещеника и двамата продължиха пътя си навътре към дълбините на затвора.
Вонята в коридора, близо до килиите, беше непоносима.
Пазачът беше във философско настроение.
— Вижте, губите си времето тук, отче. Тези животни нямат души за спасяване.
— Все пак трябва да опитаме, синко.
Пазачът поклати глава.
— Казвам ви, вратите на ада с нетърпение очакват и двамата.
Свещеникът погледна пазача с изненада.
— Двамата? Казаха ми, че от изповед се нуждаят трима.
Пазачът сви рамене.
— Спестихме ви известно време. Замора умря в лазарета тази сутрин. Сърдечен удар.
Мъжете бяха стигнали двете най-отдалечени килии.
— Пристигнахме, отче.
Пазачът отключи вратата и отстъпи предпазливо назад при влизането на свещеника в килията. После той заключи вратата и застана в коридора, готов да реагира и при най-малкия признак на опасност.
Свещеникът се приближи до човека, легнал върху мръсния затворнически нар.
— Вашето име, синко?
— Рикардо Меладо.
Свещеникът го изгледа внимателно. Трудно беше да се оцени как изглеждаше. Лицето му беше отекло и наранено. Очите му бяха почти затворени. През подпухналите си устни затворникът промълви:
— Радвам се, че успяхте да дойдете, отче.
— Вашето спасение е дълг на църквата, синко — отвърна свещеникът.
— Ще ме обесят ли тази сутрин?
Свещеникът го потупа леко по рамото.
— Осъден сте да умрете на гаротата.
Рикардо Меладо се втренчи в него.
— Не!
— Съжалявам. Заповедта беше дадена от самия премиер-министър.
Свещеникът постави ръка върху главата на затворника и произнесе напевно:
— Dime tus pesados…2
— Грешил съм много в мисли, думи и дела и се разкайвам за всичките си грехове с цялото си сърце — каза Рикардо Меладо.
— Riego a nuestro Padre celestial para la salvacion de tu aima. En el nombre del Padre, del Hijo y del Espiritu Santo…3
Пазачът, слушайки навън, си помисли: „Каква глупава загуба на време. И Бог би плюл на този.“
— Сбогом, синко. Нека Бог приеме душата ти в мир — приключи свещеникът.
Той се отправи към вратата на килията и пазачът я отключи, след това отстъпи назад, като държеше автомата насочен към затворника. След като вратата бе отново заключена, пазачът се отправи към съседната килия и отвори вратата й.
— Ваш е, отче.
Свещеникът влезе в другата килия. Човекът в нея също беше жестоко бит. Свещеникът го изгледа продължително.
— Как е името ти, синко?
— Феликс Карпио.
Беше як брадат мъж с пресен сивосинкав белег на бузата, който брадата не можеше да прикрие.
— Не се страхувам да умра, отче.
— Това е добре, синко. Накрая никой от нас не бива пощаден.
Докато свещеникът слушаше изповедта на Карпио, далечен звук, отначало приглушен, после усилващ се, започна да отеква из зданието. Беше тътенът на копита, примесен с крясъците на бягащата тълпа. Пазачът се вслушваше стреснат. Звуците бързо се приближаваха.
— Побързайте, отче. Навън става нещо странно.
— Аз свърших.
Пазачът бързо отключи вратата на килията. Свещеникът излезе в коридора и пазачът я заключи зад него. Изведнъж откъм предната част на затвора, се чу силен трясък. Пазачът се обърна, за да погледне през тясното прозорче с решетки.
— По дяволите, какъв беше този шум?
— Изглежда, някой иска аудиенция с нас. Мога ли да взема това? — каза свещеникът.
— Да вземете кое?
— Вашето оръжие, por favor4.
Казвайки това, свещеникът пристъпи близо до пазача. Свали горната част на големия кръст, окачен на врата му. Показа се дълга, застрашителна на вид, кама. Със светкавично движение той я заби в гърдите на пазача.
— Виждате, синко — рече той, като издърпа автомата от ръцете на умиращия пазач — Бог и аз решихме, че повече не се нуждаете от това оръжие. — In Nomine Patris5 — добави Хайме Миро и се прекръсти набожно.
Пазачът се свлече на циментовия под. Хайме Миро взе ключовете от тялото и бързо отвори вратите на двете килии. Шумът откъм улицата се усилваше.
— Да тръгваме — нареди Хайме.
Рикардо Меладо взе автомата.
