— От вас става чудесен свещеник. Почти повярвах. — Той се опита да се усмихне с подпухналите си устни.
— Наистина добре са ви обработили вас двамата. Не се тревожете. Ще си платят за това.
Хайме обхвана с ръце двамата мъже и ги поведе надолу по коридора.
— Какво се случи със Замора?
— Пазачите го пребиха до смърт. Чувахме виковете му. Закараха го в лазарета и съобщиха, че е умрял от сърдечен удар.
Стигнаха до заключена желязна врата.
— Почакайте тук — рече Хайме.
Приближи се до вратата и каза на пазача от другата страна:
— Аз свърших тук.
Пазачът отключи вратата.
— Добре е да побързате, отче. Нещо става навън… — Той не довърши изречението си. Кръв рукна от устата му, когато ножът на Хайме потъна в тялото му.
Хайме махна с ръка на двамата мъже.
— Хайде.
Феликс Карпио взе пистолета на пазача и тримата тръгнаха надолу по стълбите. Навън цареше хаос. Полицаите се лутаха панически насам-натам, опитваха се да разберат какво става и да се справят с тълпите крещящи хора в двора, които се блъскаха, за да избягат от подлудените бикове. Един от тях бе връхлетял върху сградата и разбил каменния вход. Друг разкъсваше тялото на униформен пазач на земята.
Червеният камион беше в двора със запален двигател. В бъркотията тримата мъже преминаха почти незабелязано, но тези, които видяха бягството им, бяха твърде заети да се спасяват, за да сторят нещо. Без да кажат нито дума, Хайме и другарите му скочиха отзад в камиона и той потегли, разпръсвайки обезумелите пешеходци из препълнените улици.
Хората от Гуардиа Сивил, полувоенната провинциална полиция, накипрени със зелени униформи и черни лачени шапки, се опитваха напразно да овладеят изпадналата в истерия тълпа. Служителите на Полиция Армада, разположена в главните градове на провинциите, бяха също безпомощни да се справят с безумния спектакъл. Хората се стремяха да избягат във всички посоки, опитвайки се отчаяно да се спасят от разярените бикове.
Опасността идваше по-малко от биковете, отколкото от самите хора, които се тъпчеха един друг в стремежа си да избягат. Жени и старци бяха съборени и стъпкани от бягащата тълпа.
Хайме гледаше поразен зашеметяващия спектакъл.
— Не беше планирано да се случи така — възкликна той.
Взираше се безпомощно в касапницата, която се вихреше. Не можеше да направи нищо, за да я спре. Затвори очи, за да не вижда повече това.
Камионът стигна покрайнините на Памплона и се отправи на юг, като остави зад себе си шума и бъркотията.
— Къде отиваме, Хайме? — попита Рикардо Меладо.
— Има една безопасна къща извън Торе. Ще останем там, докато се стъмни и след това ще продължим.
Феликс Карпио потрепваше от болка.
Хайме Миро го гледаше, изпълнен със състрадание.
— Скоро ще бъдем там, приятелю — каза той нежно.
Той не можеше да забрави ужасната сцена в Памплона.
След половин час приближиха малкото село Торе.
Заобикаляйки го, стигнаха до една самотна къща в планината над селото. Хайме помогна на двамата мъже да слязат от червения камион.
— Ще ви вземат в полунощ — уведоми ги шофьорът.
— Нека доведат лекар — каза Хайме. — И се отървете от камиона.
Тримата влязоха в сградата. Беше селска къща, проста и удобна, с огнище във всекидневната и таван с греди. На масата имаше бележка. Хайме я прочете и се усмихна на гостоприемната фраза: Mi casa es su casa6. На полицата имаше бутилки с вино. Хайме наля за тримата.
— Нямаме думи да ти благодарим, приятелю. За твое здраве! — каза Рикардо Меладо.
Хайме вдигна чашата си.
— За свободата!
Изведнъж се чу чуруликане на канарче в клетка. Хайме се приближи до него и погледа за миг как пърхаше с криле. След това отвори клетката, внимателно извади птицата и я занесе до един отворен прозорец.
— Отлитай, pajarito7 — каза нежно той. — Всички живи същества трябва да бъдат свободни.
ГЛАВА ВТОРА
Премиер-министърът Леополдо Маринес беше яростен. Той бе дребен очилат човек и цялото му тяло се тресеше, докато говореше:
— Хайме Миро трябва да бъде спрян — викаше той. — Гласът му беше писклив и пронизителен. — Разбирате ли ме? — Той гледаше свирепо към няколкото мъже, събрани в стаята. — Ние търсим само един терорист, а цялата армия и полиция не са в състояние да го открият.
Срещата се провеждаше в двореца Монлоа, където премиерът живееше и работеше, на пет километра от центъра на Мадрид, на Каретера де Галициа — шосе без пътни знаци. Зданието беше от зелени тухли, с балкони от ковано желязо, зелени транспаранти и защитни кулички на всеки ъгъл.
Беше горещ сух ден и през прозорците можеха да се видят издигащи се стълбове от нагрят въздух като батальони призрачни войници.
— Вчера Миро е превърнал Памплона в бойно поле — Мартинес удари с юмрук върху бюрото си. — Убил е двама пазачи и е измъкнал двама от своите терористи от затвора. Много невинни хора са били убити от биковете, които той е пуснал на свобода. За момент никой не каза нищо.
При приемането на поста си премиер-министърът беше заявил самодоволно:
— Моята първа работа ще бъде да сложа край на тези сепаратистки групи. Мадрид е великият обединител. Той превръща андалузци, баски, каталонци и галицийци в испанци.
Той се оказа прекалено оптимистичен. Непримиримите баски имаха други идеи и вълната от бомбени атентати, обири на банки и демонстрации на терористи от ETA, Euzcadi ta Ascatauna8, беше продължила с неотслабваща сила.
Мъжът отдясно на Мартинес каза спокойно:
— Аз ще го открия.
Това беше полковник Роман Акока, шеф на ГСО — Група за специални операции, създадена за борба с баските терористи. Акока бе на около шестдесет и пет години, гигант с лице в белези и студени очи. Той беше служил като млад офицер при Франсиско Франко по време на Гражданската война и досега фанатично се придържаше към Франковата философия: „Ние сме отговорни само пред Бога и пред историята.“
Акока беше блестящ офицер и един от най-верните помощници на Франко преди това. Сега му липсваха желязната дисциплина, незабавното наказание на тези, които оспорваха или не се подчиняваха на закона. Той бе преживял вълненията на Гражданската война с нейния националистически съюз на монархисти, разбунтували се генерали, замевладелци, служители от църковната йерархия и фашистки фалангисти, от една страна, и от друга — силите на републиканското правителство, обединяващи социалисти, комунисти, либерали и каталонски и баски сепаратисти. Това бе ужасно време на разрушения и смърт, една лудост,
