плащам, те конфискуваха фермата. Тогава срещнах Хайме Миро. Тръгнах с него, за да се боря срещу правителството в името на справедливостта. Имам майка и две сестри. Един ден ще получим обратно фермата си и ще работим в нея отново.
Лучия помисли за баща си и двамата си братя, пратени в затвора завинаги.
— Близък ли си със семейството си?
Рубио се усмихна топло.
— Разбира се. Семействата са нашата първа любов. Не е ли така?
„Да — помисли Лучия. — Но аз никога повече няма да видя моето.“
— Разкажи ми за семейството си, Лучия — каза той. — Преди да постъпиш в манастира, беше ли близка с тях?
Разговорът приемаше опасен обрат. „Какво мога да му кажа? Баща ми е мафиот. Той и двамата ми братя са в затвора за убийство.“
— Да… бяхме много близки.
— С какво се занимава баща ти?
— Той… е бизнесмен.
— Имаш ли братя и сестри?
— Имам двама братя. Те работят при него.
— Лучия, защо постъпи в манастира?
„Защото полицията ме търси за убийство на двама души“ — помисли Лучия. На него тя каза:
— Необходимо ми беше да се махна. Това е достатъчно близо до истината.
— Ти чувстваше, че светът… е повече, отколкото можеш да понесеш?
— Нещо подобно.
— Нямам право да ти го кажа, Лучия, но аз те обичам.
— Рубио…
— Искам да се оженя за теб. През целия си живот не съм казвал това на друга жена.
В него имаше нещо толкова трогателно и откровено.
„Той не умее да играе игри — помисли тя. — Трябва да внимавам да не го засегна. Но идеята дъщерята на Анжело Кармине да бъде съпруга на фермер!“
Лучия почти се разсмя на глас.
Рубио разбра погрешно усмивката й.
— Няма да живея криейки се. Правителството ще трябва да се помири с нас. Тогава аз ще се върна в своята ферма. Скъпа, искам да прекарам остатъка от живота си, като работя за твоето щастие. Ще имаме много деца и момичетата ще приличат на теб…
„Не бива да го оставям да продължава така — реши Лучия. — Би трябвало да го спра сега.“
Но някак не й се искаше да го направи. Слушаше как Рубио рисува романтични картини за техния съвместен живот и усети, че почти й се иска това да се случи. Бе толкова уморена от това да бяга непрекъснато. Би било чудесно да намери рай, където да се чувства в безопасност и където някой, който я обича, да се грижи за нея.
„Сигурно си губя разсъдъка“ — помисли тя.
— Нека не говорим за това сега — каза Лучия. — Трябва да тръгваме.
Пътуваха на североизток, следвайки виещите се брегове на река Дуеро, с техните пищни зелени дървета и хълмист терен. Спряха в живописното село Вилялба де Дуеро, за да купят хляб, сирене и вино и си направиха идиличен пикник в една ливада.
Лучия се чувстваше удовлетворена в близост до Рубио. Той излъчваше сила, която сякаш се преливаше в нея.
„Не е за мен, но ще направи някоя жена много щастлива“ — помисли тя.
Когато свършиха яденето, Рубио каза:
— Следващият град е Аранда де Луеро. Той е доста голям. Най-добре би било да го заобиколим, за да избегнем Групата за специални операции и войниците.
Бе дошло времето за истината, моментът да го напусне. Бе чакала да стигнат голям град. Рубио Арсано и неговата ферма бяха мечта, истината бе бягството в Швейцария. Лучия знаеше колко много ще го заболи и с мъка понесе погледа му, когато му каза:
— Рубио… бих искала да влезем в града.
Той се намръщи.
— Това би било опасно, скъпа. Войниците…
— Те няма да ни потърсят там — каза тя бързо. — Освен това… трябва да сменя дрехите си. Не мога да продължавам да се движа с тези дрехи.
Мисълта да влязат в града не се хареса на Рубио, но той каза само:
— Ако това е, което искаш…
В далечината стените и зданията на Аранда де Дуеро изникнаха пред тях като изсечена от човешките ръце планина.
Рубио опита още веднъж:
— Лучия, сигурна ли си, че искаш да влезеш в града?
— Да. Сигурна съм.
Двамата минаха по дългия мост, който водеше към главната улица, Авенида Кастиля, и се отправиха към центъра на града. Минаха покрай една захарна фабрика, църкви и магазини за домашни птици. Въздухът бе наситен с различни миризми. Покрай улицата имаше магазини и жилищни сгради. Вървяха бавно, внимавайки да не правят впечатление. Накрая, за свое облекчение, Лучия забеляза това, което търсеше — надпис, който гласеше: „Заложна къща“. Не каза нищо.
Стигнаха до площада с неговите магазини, сергии и барове. Минаха покрай една механа с дълъг тезгях и дървени маси. Вътре имаше музикален автомат, а от дъбовите греди на тавана висяха бутове шунка и връзки чесън.
Лучия видя своя шанс.
— Жадна съм, Рубио — каза тя. — Може ли да влезем?
— Разбира се.
Той взе ръката й и я въведе вътре. Около бара имаше пет-шест мъже. Лучия и Рубио седнаха на една маса в ъгъла.
— Скъпа, какво желаеш?
— Поръчай ми чаша вино, моля те. Ще се върна след малко. Трябва да свърша нещо.
Тя стана и излезе на улицата, оставяйки Рубио, който гледаше след нея изненадан.
Навън Лучия сви обратно и се отправи към заложната къща, стискайки здраво увития в плат пакет. На другата страна на улицата тя видя врата с надпис „Полиция“, с бели букви на черен фон. Погледна го за момент с разтуптяно сърце, след това, отминавайки го, влезе в заложната къща.
Зад тезгяха стоеше дребен човек с голяма глава, който едва се виждаше.
— Добър ден, сеньорита.
— Добър ден, сеньор. Нося нещо, което бих искала да продам.
Бе толкова нервна, че трябваше да допре коленете си, за да спре треперенето им.
— Да?
Лучия извади златния кръст и го показа.
— Представлява ли за вас интерес да купите това?
Съдържателят на заложната къща го взе в ръце и Лучия видя как очите му светват.
— Мога ли да ви попитам откъде го имате?
— Оставен ми е от един чичо, който умря съвсем скоро.
Гърлото й бе пресъхнало и тя едва говореше. Мъжът опипа кръста, обръщайки го бавно в ръцете си.
— Колко искате за него?
Мечтата й се сбъдваше.
