натисна педала за газта, освободи ръчната спирачка и изскочи встрани. Видяха как колата изчезна във водата.
Меган се канеше да го попита как ще стигнат до Логроньо, но се спря.
„Глупав въпрос. Той ще открадне друга кола, разбира се.“
Обърнаха се да разгледат изоставения замък. Заобикаляше го огромна каменна стена, която на всеки ъгъл имаше полуразрушени кулички.
— В стари времена — каза Феликс на Меган — принцовете са използвали тези замъци като затвори за враговете си.
„Хайме е враг на държавата и ако бъде хванат, за него няма да има затвор. Само смърт — помисли Меган. — Той няма страх.“ — Спомни си думите му: „Вярвам в това, за което се боря. Вярвам в хората си и в оръжието си.“
Те се изкачиха по каменните стъпала, които водеха към главния вход, чиято врата беше от желязо. Бе ръждясала толкова силно, че можаха лесно да я отворят и да се промъкнат във вътрешен двор, покрит с камъни.
Вътрешността на замъка се стори на Меган огромна. Навсякъде имаше тесни коридори и стаи. На външната страна имаше ниши за оръдия, откъдето защитниците на замъка можеха да отблъскват нападателите.
Каменна стълба водеше към втория етаж, където имаше друг вътрешен двор. Каменните стъпала станаха по-тесни, когато се изкачиха на третия етаж, а след това на четвъртия. Замъкът беше изоставен.
— Е, поне има много места за спане тук — каза Хайме. — Феликс и аз ще отидем да съберем храна. Изберете си стаите.
Двамата мъже тръгнаха отново надолу по стълбите. Ампаро се обърна към Меган:
— Хайде, сестро.
Вървяха по коридора и на Меган всички стаи й изглеждаха еднакви. Представляваха празни каменни кубове, студени и неприветливи, някои по-големи от другите.
Ампаро избра най-голямата.
— Хайме и аз ще спим тук. — Погледна към Меган и попита лукаво. — Искате ли да спите с Феликс?
Меган я погледна и не каза нищо.
— Или може би по-скоро бихте спали с Хайме. — Ампаро пристъпи по-близо до Меган. — Не си въобразявайте, сестро. Той е твърде много за вас.
— Няма за какво да се притеснявате. Не се интересувам.
И още докато казваше това, Меган си помисли дали Хайме Миро е твърде много за нея.
Когато след един час се върнаха в замъка, Хайме държеше два заека, а Феликс носеше дърва за горене. Феликс залости входната врата зад тях. Меган гледаше как мъжете стъкват огън в голямото огнище. Хайме одра и опече зайците на шиш на огъня.
— Съжаляваме, че не можем да ви предложим истинско угощение — каза Феликс, — но ще се нахраним добре в Логроньо. Междувременно… заповядайте.
След като свършиха скромното си ядене, Хайме каза:
— Нека да спим. Искам да тръгнем утре рано сутринта.
Ампаро каза на Хайме:
— Ела, любими. Избрала съм спалнята ни.
— Добре. Да тръгваме.
Меган ги гледаше как се качват горе, хванати за ръце. Феликс се обърна към Меган.
— Имате ли спалня, сестро?
— Да, благодаря.
— Добре тогава.
Меган и Феликс се качиха заедно по стълбите.
— Лека нощ — каза Меган.
Той подаде на Меган спален чувал.
— Лека нощ, сестро.
Меган искаше да разпита Феликс за Хайме, но се поколеба. Хайме можеше да си помисли, че тя проявява любопитство, а по някаква причина на нея й се искаше много той да има добро мнение за нея.
„Много е странно — помисли Меган. — Той е терорист, убиец, обирач на банки и Господ знае още какво, а аз се притеснявам, дали този човек има добро мнение за мен.“
Но още докато си мислеше за това, тя знаеше, че нещата имат и друга страна.
„Той е борец за свобода. Ограбва банки, за да финансира делото си. Рискува живота си за това, в което вярва. Той е смел човек.“
Минавайки покрай спалнята им, тя чу Хайме и Ампаро да се смеят вътре. Влезе в малката гола стая, в която щеше да спи и коленичи на студения каменен под.
„Мили Боже, прости ми за… Прости ми за какво? Какво съм направила?“
За първи път в живота си Меган не можеше да се моли. Слушаше ли Бог там горе?
Тя се мушна в спалния чувал, който й бе дал Феликс, но сънят бе така далечен, както студените звезди, които виждаше през тесния прозорец.
„Какво правя тук? — питаше се Меган. Мислите й я върнаха назад в манастира… в сиропиталището. А преди сиропиталището? — Защо съм била оставена там? Наистина не вярвам баща ми да е бил смел войник или голям бикоборец. Но няма ли да е чудесно да зная?“
Когато Меган се унесе в сън, почти се зазоряваше.
В затвора в Аранда де Дуеро Лучия Кармине беше знаменитост.
— Вие сте голяма риба в нашето малко езерце — каза й пазачът. — Италианското правителство изпраща някой да ви придружи дотам. Бих ви придружил до своята къща, puta bonita.
— Кажете ми… как е приятелят ми?
— Ще оживее.
Лучия произнесе безмълвна благодарствена молитва. Огледа каменните стени на мрачната си сива килия и помисли:
„Как, по дяволите, да се измъкна оттук?“
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Докладът за обира на банката бе предаден по обичайните полицейски канали и едва два часа по-късно един полицейски лейтенант съобщи на полковник Акока за това.
След един час Акока бе във Валядолид. Той беше вбесен от забавянето.
— Защо не ми беше докладвано незабавно?
— Съжалявам, полковник, но въобще не помислихме, че…
— Бил е в ръцете ви и сте го оставили да се измъкне!
— Не беше наша…
— Въведете банковия касиер.
Касиерът бе изпълнен със съзнанието за своята значимост.
— Той дойде до моето гише. По погледа му можех да преценя, че е убиец. Той…
— Не се съмнявате, че човекът е Хайме Миро?
— Ни най-малко. Той даже ми показа афиш със собствения си портрет. Беше…
— Сам ли влезе в банката?
— Да. Посочи към една жена на опашката и каза, че тя е член на неговата банда, но след като Миро излезе, аз я познах. Тя е секретарка, която е редовен клиент и…
Полковник Акока каза нетърпеливо:
— Когато Миро излезе, видяхте ли в коя посока се отправи?
— През главния вход навън.
