Разговорът с транспортния полицай не бе по-резултатен.
— Бяха четирима в колата, полковник. Хайме Миро, още един мъж и две жени отзад.
— В каква посока пътуваха?
Полицаят се поколеба.
— Биха могли да тръгнат във всяка посока, след като излязат от еднопосочната улица. Но бих могъл да опиша колата.
Полковник Акока поклати глава пренебрежително.
— Не си давайте труда.
Тя сънуваше и в съня си чуваше гласовете на тълпа от хора, които идваха, за да я изгорят на кладата за обир на банка.
„Това не беше за мен. Това беше за каузата.“ Гласовете се засилваха.
Меган отвори очи и седна, гледайки непознатите стени на замъка. Гласовете бяха истински. Идваха отвън.
Тя стана и се втурна към тесния прозорец. Точно отдолу, пред замъка имаше войнишки лагер. Изведнъж я обхвана паника.
„Открили са ни. Трябва да намеря Хайме.“
Побърза към стаята, където бяха спали той и Ампаро и погледна вътре. Беше празна. Изтича надолу по стълбите в хола на първия етаж. Хайме и Ампаро стояха близо до залостената входна врата, шепнейки.
Феликс изтича при тях.
— Проверих отзад. Няма друг изход оттук.
— А задните прозорци?
— Твърде малки са. Единственият изход е през предната врата.
„Където са войниците — помисли Меган. — Хванати сме в капан.“ Хайме каза:
— Просто лош късмет, че войниците са избрали това място за лагеруване.
— Какво ще правим? — пошепна Ампаро.
— Нищо не можем да направим. Ще трябва да стоим тук, докато си отидат. Ако…
В този момент се почука силно на вратата. Заповеднически глас извика:
— Отваряйте там вътре!
Хайме и Феликс размениха бързи погледи и без да продумат, извадиха пистолетите си. Гласът извика отново:
— Знаем, че има някой вътре. Отворете.
Хайме каза на Ампаро и Меган:
— Отстранете се от пътя.
„Безнадеждно е — помисли Меган, докато Ампаро заставаше зад Хайме и Феликс. — Отвън трябва да има двадесет въоръжени войници. Нямаме никакъв шанс.“
Преди другите да успеят да я спрат, Меган отиде бързо до вратата и я отвори.
— Благодаря на Бога, че дойдохте! — възкликна тя. — Трябва да ми помогнете.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Офицерът изгледа Меган с изненада.
— Коя сте вие? Какво правите тук вътре? Аз съм капитан Родригес. Търсим…
— Точно навреме идвате, капитане. — Тя сграбчи ръката му. — Двете ми малки момчета имат тиф. Трябва да ги заведа на лекар. Трябва да ми помогнете.
— Тиф?
— Да — Меган до дърпаше за ръката. — Ужасно е. Те горят. Покрити са с рани и са много зле. Нека влязат вашите хора и ми помогнат да ги заведем до…
— Сеньора! Вие сте луда. Това е силно заразно.
— Няма значение. Те се нуждаят от помощта ви. Може да умрат.
Тя го дърпаше за ръката.
— Пуснете ме.
— Не може да ме оставите. Какво да правя?
— Върнете се вътре и стойте там, докато съобщим на полицията да ви изпратят линейка или лекар.
— Но…
— Това е заповед, сеньора. Влизайте вътре.
Той извика:
— Сержант, тръгваме оттук.
Меган затвори вратата и се облегна на нея изтощена. Хайме я гледаше с огромна изненада.
— Боже мой, това беше великолепно. Къде се научихте да лъжете така?
Меган се обърна към него и въздъхна.
— Когато бях в сиропиталището, трябваше да се науча да се защитавам. Надявам се, че Бог ще ми прости.
— Да можех да видя изражението на лицето на капитана. — Хайме избухна в смях. — Тиф! Исусе Христе! — Той видя изражението на Меган. — Извинете ме, сестро.
Отвън се чуваше как войниците прибират палатките си и потеглят. След като си бяха отишли, Хайме каза:
— Скоро полицията ще бъде тук. Във всеки случай, имаме среща в Логроньо.
Петнадесет минути, след като войниците си бяха тръгнали, Хайме каза:
— Най-добре е да тръгваме сега. — Той се обърна към Феликс. — Погрижи се да вземеш нещо от града. За предпочитане е затворена кола.
Феликс се ухили.
— Няма проблеми.
След половин час те пътуваха на изток в очукана сива кола.
За изненада на Меган, Феликс и Ампаро бяха на задната седалка, а тя пътуваше до Хайме. Той я погледна ухилен.
— Значи тиф — каза той и избухна в смях.
Меган се усмихна:
— Той наистина бързаше да се махне, нали?
— Казахте, че сте била в сиропиталище, сестро?
— Да.
— Къде?
— В Авила.
— Не приличате на испанка.
— Казвали са ми това.
— В сиропиталището трябва да е било ад за вас.
Тя бе изненадана от неочаквания интерес от негова страна.
— Би могло да бъде — каза тя. — Но не беше.
„Не бих позволила да бъде“ — помисли тя.
— Имате ли представа кои са били родителите ви?
Меган си припомни фантазиите.
— О, да. Баща ми беше смел англичанин, който караше линейка при лоялистите през Испанската гражданска война. Майка ми бе убита при едно сражение и аз бях оставена на входа на една селска къща. — Меган сви рамене. — Или баща ми беше чуждестранен принц, който имаше връзка с едно селско момиче, което ме изостави, за да избегне скандала.
Хайме я погледна, без да каже нищо.
— Аз… — Тя спря рязко. — Не зная кои са родителите ми.
Продължиха известно време в мълчание.
— Колко време прекарахте зад стените на манастира?
