— Мис Скот… всички сме наясно коя сте. Ако можехме да ви услужим, уверявам ви, че бих бил повече от щастлив да го сторя — каза той с усмивка. — Ние испанците сме наистина състрадателни хора. Сантиментални сме също и от време на време сме склонни да си затваряме очите за някои правила и изисквания. — Усмивката му изчезна. — Но не днес, мис Скот. Не. Днес е много особен ден. Необходими ни бяха години, за да хванем човека, когото искате да видите. Така че това е ден на правила и изисквания. Следващият, който ще види Хайме Миро е Бог… ако има такъв.
Меган го гледаше съсипана.
— Бих ли… бих ли могла само да го погледна за миг?
Един от персонала, трогнат от отчаянието, изписано на лицето на Меган, се готвеше да се намеси, но се спря.
— Съжалявам — каза Де ла Фуенте. — Не.
— Мога ли да му изпратя бележка? — каза тя със задавен глас.
— Бихте изпратили бележка на мъртвец. — Той погледна часовника си. — Остава му да живее по-малко от час.
— Но той е подал апелация за присъдата си. Нали съдийски състав ще решава…?
— Те са я отхвърлили. Информираха ме за това преди петнадесет минути. Апелацията на Миро е отхвърлена. Екзекуцията ще се проведе. Сега, моля да ме извините…
Той се изправи и другите го последваха. Меган огледа студените им лица и потрепера.
— Нека Бог се смили над всички вас — каза тя.
Те гледаха безмълвно как тя избяга от стаята.
Десет минути преди дванадесет вратата на килията на Хайме Миро се отвори. Началникът Гомес де ла Фуенте, придружен от двамата си помощници Молинас и Аранго и доктор Мигуел Анунсион влязоха в килията. В коридора пазеха четирима въоръжени пазачи. Началникът каза:
— Време е.
Хайме се изправи. Беше окован във вериги.
— Надявах се, че ще закъснеете.
Той излъчваше достойнство, което началникът Де ла Фуенте не можеше да не уважава.
„В друго време, при други обстоятелства бихме могли да бъдем приятели“ — помисли той.
Хайме излезе в пустия коридор. Движенията му бяха тромави поради веригите. Бе обграден от пазачите Молинас и Аранго.
— Гаротата? — попита Хайме.
Началникът кимна.
— Гаротата.
Мъчително, болезнено, нечовешко. Началникът си помисли, че е добре, че екзекуцията ще се изпълни в стая, далеч от погледите на публиката и пресата.
Движейки се по коридора, чуваха виковете на тълпата от улицата:
„Хайме… Хайме… Хайме…“. Виковете идваха от хиляди гърла и се усилваха.
— Викат за вас — каза Педро Аранго.
— Не. Те викат за себе си. Викат за свободата си. Утре ще имат друго име. Аз може да умра… но винаги ще има друго име.
Преминаха през две армирани врати и в края на коридора стигнаха до малка стая със зелена желязна врата. Зад ъгъла се появи облечен в черно расо свещеник.
— Благодаря на Бога, че пристигнах навреме. Дошъл съм да дам на осъдения последно причастие.
Когато се отправи към Миро, двама пазачи го спряха.
— Съжаляваме, отче — каза Де ла Фуенте. — Никой не бива да се приближава до него.
— Но аз съм…
— Ако искате да му дадете последно причастие, ще трябва да го направите през затворени врати. Отстранете се от пътя, моля.
Един пазач отвори зелената врата. Вътре стоеше огромен мъж с полумаска, изправен до стол със здрави ремъци, който бе завинтен за пода. В ръцете си държеше гаротата.
Началникът кимна към Молинас, Аранго и лекаря и четиримата влязоха вътре след Хайме. Пазачите останаха отвън. Зелената врата бе заключена и залостена.
Вътре в стаята Молинас и Аранго поведоха Хайме към стола. Свалиха оковите му и го пристегнаха с масивните ремъци за стола, докато доктор Анунсион и Де ла Фуенте наблюдаваха. През дебелата затворена врата едва достигаше гласът на свещеника, който се молеше.
Де ла Фуенте погледна към Хайме и сви рамене.
— Няма значение. Бог ще разбере какво казва той.
Гигантът с гаротата в ръка застана зад Хайме. Гомес де ла Фуенте попита:
— Искате ли лицето ви да бъде покрито?
— Не.
Началникът погледна към гиганта и кимна. Гигантът вдигна гаротата с ръка и посегна напред.
Пазачите пред вратата чуваха виковете на тълпата от улицата.
— Знаеш ли какво? — промърмори един от пазачите. — Иска ми се да съм отвън при тях.
След пет минути зелената врата се отвори. Доктор Анунсион каза:
— Донесете чувала за тялото.
Съгласно указанията тялото на Хайме Миро бе измъкнато през задната врата на затвора. Чувалът бе хвърлен в един закрит камион без отличителни знаци. Но в момента, в който камионът излезе от затвора, тълпата на улицата пристъпи напред, сякаш беше привлечена от някакъв мистичен магнит.
— Хайме… Хайме…
Но виковете сега бяха по-слаби. Мъже и жени плачеха, а децата ги гледаха с учудване, не разбирайки какво става. Камионът се промъкна през тълпата и накрая излезе на магистралата.
— Исусе — каза шофьорът. — Това беше духът. Човекът трябва да е имал някаква сила.
— Да. И хиляди хора го знаеха също.
В два часа същия следобед началникът Гомес де ла Фуенте и двамата му помощници Хуанито Молинас и Педро Аранго се явиха в кабинета на премиер-министъра Мартинес.
— Искам да ви поздравя — каза премиерът. — Екзекуцията премина безупречно.
Началникът каза:
— Господин премиер-министър, не сме дошли, за да приемем вашите поздравления. Дошли сме, за да подадем оставките си.
Мартинес ги погледна втрещен.
— Аз… не разбирам. Какво…?
— Това е въпрос на хуманност, ваше превъзходителство. Гледахме как един човек умира. Може би той заслужаваше да умре. Но не по този начин. Това е… варварско. Не искам да имам нищо общо с това или нещо подобно. Колегите ми мислят по същия начин.
— Може би ще помислите за това още. Вашите пенсии…
— Ще трябва да живеем със своята съвест. — Де ла Фуенте подаде на премиера три листа. — Ето нашите оставки.
Късно същата вечер камионът прекоси френската граница и се отправи към село Бидаш, близо до Байон. Спря се пред една спретната селска къща.
— Това е мястото. Да се отървем от тялото, преди да е почнало да мирише.
Една жена над петдесет отвори вратата на къщата.
— Донесохте ли го?
— Да, госпожо. Къде бихте искали да го…?
— В гостната, моля.
— Да, госпожо. Би трябвало да побързате да го погребете. Разбирате какво искам да кажа?
