От пет часа сутринта в деня на екзекуцията на Хайме Миро пред централния затвор в Мадрид започнаха да се събират тълпи. Пътят на растящата тълпа към затвора бе преграден от барикади, поставени от Гуардиа Сивил напречно на улицата. Пред железните врати имаше въоръжени войници и танкове.
В канцеларията на началника на затвора Гомес де ла Фуенте се провеждаше извънредно заседание. В стаята бяха премиер-министърът Леополдо Мартинес, Алонсо Себастиан, новият шеф на Групата за специални операции и заместниците на началника на затвора Хуанито Молинас и Педро Аранго.
Де ла Фуенте беше едър мъж на средна възраст с мрачно лице, който бе посветил живота си на това да дисциплинира некадърниците, които правителството бе поставило под негово ръководство. Молинас и Аранго, неговите верни помощници, бяха служили с Де ла Фуенте през последните двадесет години.
Премиер-министърът Мартинес говореше:
— Бих искал да зная какви са мерките, които сте взели, за да предотвратите евентуални проблеми при екзекуцията на Миро.
Началникът Де ла Фуенте отговори:
— Приготвили сме се за всякакви непредвидени обстоятелства, Ваше Превъзходителство. Както Ваше Превъзходителство е забелязал при пристигането си, около затвора са разположени много въоръжени войници. Само армия би могла да проникне вътре.
— А в самия затвор?
— Предохранителните мерки там са дори по-строги. Хайме Миро е затворен в двойно осигурена килия на втория етаж. Другите затворници на етажа са временно преместени. Пред килията на Миро има двама пазачи и още двама в двата края на коридора. Заповядал съм всички затворници да останат по килиите си, докато не бъде изпълнена присъдата.
— Кога ще стане това?
— По обяд, Ваше Превъзходителство. Отложил съм обяда за един часа. Това ще даде възможност тялото му да бъде изнесено оттук навреме.
— Какви планове имате по отношение на тялото?
— Разбирам какво имате предвид, Ваше Превъзходителство. Погребението му в Испания би създало неприятности за правителството, ако баските превърнат гроба му в нещо като светилище. Свързахме се с леля му във Франция. Тя живее в едно малко село, близо до Байон. Съгласила се е да бъде погребан там.
Премиер-министърът стана.
— Отлично — въздъхна той. — Все пак мисля, че едно обесване на площада би било по-подходящо.
— Да, Ваше Превъзходителство. Но в такъв случай не бих могъл да поема отговорността да овладея тълпата отвън.
— Смятам, че сте прав. Няма смисъл да се предизвикват повече вълнения, отколкото е необходимо. Гаротата е по-болезнена и бавна. Ако има някой, който заслужава гаротата, това е Хайме Миро.
Де ла Фуенте каза:
— Извинете ме, Ваше Превъзходителство, но както разбирам, комисия от съдии провежда съвещание, за да разгледа последната апелация от адвокатите на Миро. Ако тя бъде уважена, какво да…?
Премиер-министърът го прекъсна:
— Няма да бъде. Екзекуцията ще се изпълни както е предвидено.
Заседанието приключи.
В седем и половина сутринта пред вратите на затвора пристигна камион за хляб.
— Снабдяване.
Един от пазачите на входа погледна шофьора.
— Нов си, нали?
— Да.
— Къде е Хулио?
— Днес е болен, на легло.
— Защо не отидеш при него, приятелю?
— Какво?
— Никакво снабдяване тази сутрин, Върни се след обяд.
— Но всяка сутрин…
— Нищо не може да влезе и само едно нещо ще излезе. Сега дай назад, обръщай и изчезвай оттук, докато нашите не са се ядосали.
Шофьорът погледна към въоръжените войници наоколо.
— Разбира се. Добре.
Обърна камиона и изчезна по улицата. Произшествието бе докладвано на началника. Когато провериха, се оказа, че редовният снабдител е в болницата, ударен от неизвестен шофьор.
В осем сутринта в една кола от другата страна на улицата експлоадира бомба, ранявайки няколко души. При обикновени обстоятелства войниците биха напуснали местата си, за да разследват и да помогнат на ранените. Но те имаха строги указания. Останаха на местата си и Гуариа Сивил бе повикана да се заеме със случая.
Инцидентът беше докладван на Де ла Фуенте.
— Почват да действат отчаяно — каза той. — Бъдете готови за всичко.
В девет и петнадесет сутринта над затвора се появи хеликоптер. От двете му страни бяха изписани думите „Ла Пренса“ — известен всекидневник.
Две противосамолетни оръдия бяха поставени на покрива на затвора. Лейтенантът размаха флаг, предупреждавайки хеликоптера да се отстрани. Той продължи да кръжи. Офицерът се обади по радиостанцията:
— Над нас има хеликоптер.
— Някакви отличителни знаци?
— Пише „Ла Пренса“, но буквите изглеждат прясно боядисани.
— Дайте предупредителен изстрел, ако не се отстрани, свалете го.
Лейтенантът кимна към войника:
— Дай близък изстрел.
Снарядът мина на пет метра от хеликоптера. Видяха уплашеното лице на пилота. Заредиха отново. Хеликоптерът се издигна и изчезна в небето на Мадрид.
„Какво е следващото, по дяволите?“ — запита се лейтенантът.
В единадесет преди обяд Меган Скот се появи в приемната на затвора. Изглеждаше изтощена и бледа.
— Искам да видя началника Де ла Фуенте.
— Имате ли уговорена среща?
— Не, но…
— Съжалявам. Началникът не приема никого тази сутрин. Ако телефонирате след обяд.
— Кажете му, че го търси Меган Скот.
Той я погледна по-внимателно.
„Значи това е богатата американка, която се опитва да освободи Хайме Миро. Не бих възразил да прекарам няколко нощи с нея.“
— Ще съобщя на началника, че сте тук.
След пет минути Меган седеше в кабинета на началника на затвора Де ла Фуенте. С него бяха пет-шест души от персонала.
— С какво мога да ви услужа, мис Скот?
— Бих искала да видя Хайме Миро.
Началникът въздъхна.
— Страхувам се, че не е възможно.
— Но аз съм…
