изпразваше чекмеджетата на касите. Като по масло.
Когато двамата излизаха, отправяйки се към колата, Хайме извика:
— Помнете, приятели, парите са за добро дело.
На улицата започна провалът.
Навсякъде имаше полиция. Шофьорът на колата беше на колене, с насочен към главата полицейски пистолет.
Когато Хайме и Феликс се появиха, един цивилен полицай извика:
— Хвърлете оръжието си.
Хайме се поколеба само за част от секундата. После вдигна пистолета си.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Боинг 727 летеше на десет хиляди метра над Гранд Каньон. Изминалият ден бе тежък и дълъг.
„И още не се е свършило“ — помисли Меган.
Бе на път за Калифорния, за да подпише документите, които щяха да дадат на Скот Индъстриз един милион акра иглолистни гори на север от Сан Франциско. Направила беше отлична сделка.
„Вината е тяхна — помисли Меган. — Не трябваше да се опитват да ме измамят. Обзалагам се, че съм първият счетоводител от Цистерциански манастир, на който попадат.“
Тя се изсмя силно. Стюардесата се приближи до нея.
— Имате ли нужда от нещо, мис Скот?
На количката имаше купчина вестници и списания. Напоследък Меган беше толкова ангажирана със сделката, че не бе имала време да чете.
— Нека видя „Ню Йорк Таймс“, моля.
Статията на първата страница веднага привлече погледа й. Имаше снимка на Хайме Миро. Отдолу, в статията, пишеше:
„Хайме Миро, водач на ETA — радикалното баско сепаратистко движение в Испания, бе ранен и заловен от полицията при обир на банка в Севиля вчера след обяд. При нападението бе убит Феликс Карпио, негов съмишленик. Властите издирват Миро от…“
Меган прочете статията до края и се замисли дълго, спомняйки си миналото. Беше като далече сън, фотографиран през тюлена завеса, мъглив и нереален.
„Тази борба ще свърши скоро. Ще получим това, което искаме, защото хората са с нас… Искам да ме чакаш…“
Много отдавна бе чела за цивилизация, която е вярвала, че ако спасиш живота на човек, отговаряш за него. Е, тя бе спасила Хайме два пъти — веднъж в замъка и след това в парка.
„Ще бъде прокълната, ако сега им позволя да го убият.“
Тя вдигна телефонната слушалка и каза на пилота:
— Обърнете самолета назад. Връщаме се в Ню Йорк.
На летището Ла Гуардиа я чакаше лимузина. Беше два през нощта, когато стигна в офиса си. Лоурънс Грей младши я очакваше. Баща му бе адвокат на компанията в течение на години и се бе пенсионирал. Синът му бе умен и амбициозен.
Без увод Меган каза:
— Хайме Миро. Какво знаете за него?
Отговорът последва незабавно.
— Той е баски терорист, шеф на ETA. Мисля, че току-що прочетох, че е бил заловен преди един-два дни.
— Точно така. Правителството ще трябва да го съди. Искам някой да бъде там. Кой е най-добрият адвокат по наказателни дела в страната?
— Бих казал Къртис Хаймън.
— Не. Той е твърде много джентълмен. Искам „убиец“. — Тя помисли за момент. — Обадете се на Майк Роузън.
— Той е ангажиран за следващите сто години, Меган.
— Свържете се с него. Искам го в Мадрид за процеса.
Той се намръщи.
— Не можем да се ангажираме с такъв процес в Испания.
— Можем. Приятели сме на обвиняемия.
Той я погледна за момент.
— Имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос?
— Да. Заемете се с това.
— Ще направя всичко възможно.
— Лари…
— Да?
— И повече от това — гласът й бе стоманен.
След двадесет минути Лоурънс Грей младши се върна в кабинета на Меган.
— Майк Роузън е на телефона. Мисля, че го събудих. Иска да говори с вас.
Меган взе слушалката.
— Мистър Роузън? Колко ми е приятно. Не сме се срещали никога, но имам чувството, че ще станем много добри приятели. Много хора съдят Скот Индъстриз просто като рутинна практика и аз търся някого, който да поеме всичките ни юридически въпроси. Сещам се непрекъснато за вашето име. Естествено, готова съм да ви платя голям хонорар за…
— Мис Скот…?
— Да.
— Не възразявам малко да ме избудалкат, но вие прекалявате.
— Не разбирам.
— Е, тогава нека ви кажа на ясен език. Оставете глупостите. Два часа през нощта е. Не се ангажират хора в два през нощта.
— Мистър Роузън…
— Майк. Ще бъдем добри приятели, нали? Но приятелите трябва да си вярват. Лари ми каза, че искате да отида в Испания, за да се опитам да спася някакъв баски терорист, който е в ръцете на полицията.
Тя се канеше да каже: „Той не е терорист…“, но се спря.
— Да.
— Какъв е проблемът ви? Да не би да съди Скот Индъстриз, защото пистолетът му е направил засечка?
— Той…
— Съжалявам, приятел. Не мога да ви помогна. Графикът ми е толкова ангажиран, че съм се отказал да ходя в банката от шест месеца. Мога да препоръчам няколко адвокати…
„Не — помисли Меган. — Хайме Миро се нуждае от теб.“
И изведнъж бе обзета от чувство за безнадеждност. Испания бе друг свят, друго време. Когато се обади, гласът й прозвуча уморено.
— Няма значение — каза тя. — Това е един много личен въпрос. Съжалявам, че бях толкова напориста.
— Хей! Това е, което трябва да вършат директорите. Много личен въпрос е друго, Меган. Да ви кажа право, умирам да чуя какъв интерес може да има шефът на Скот Индъстриз към спасяването на испански терорист. Свободна ли сте утре на обяд?
Тя нямаше намерение да позволи нещо да й попречи.
— Абсолютно.
