— Льо Сирк в един часа?
Меган почувства, че духът й се повдига.
— Отлично.
— Направете вие резервацията. Но трябва да ви предупредя за нещо.
— Да?
— Имам много шумна жена.
Срещнаха се в Льо Сирк и когато Сирио ги отведе до масата им, Майк Роузън каза:
— Изглеждате по-добре, отколкото на снимките. Обзалагам се, че всички ви го казват.
Беше много нисък и облечен небрежно. Но по отношение на ума му нямаше нищо подобно. Очите му излъчваха силна интелигентност.
— Събудихте любопитството ми — каза Майк Роузън. — В какво се състои вашият интерес към Хайме Миро?
Имаше толкова много да се каже. Твърде много. Меган каза само:
— Той ми е приятел. Не искам да умре.
Роузън се надвеси напред.
— Тази сутрин прегледах вестникарската информация за него. Ако правителството на Хуан Карлос екзекутира Миро само веднъж, това ще бъде успех за Миро. Достатъчно е само да се прочетат обвиненията срещу вашия приятел. — Той видя изражението на лицето на Меган. — Съжалявам, но трябва да бъда честен. Миро е поработил много. Ограбва банки, взривява коли, убива хора…
— Той не е убиец. Той е патриот. Бори се за правата си.
— Добре, добре. Той е герой и за мене. Какво искате да направя?
— Да го спасите.
— Меган, ние сме такива добри приятели, че ще ви абсолютната истина. Самият Хуан Карлос не би могъл да го спаси. Търсите чудо, което да…
— Вярвам в чудеса. Ще ми помогнете ли?
Той я изгледа за момент.
— По дяволите… За какво са приятелите? Опитахте ли пастета? Чух, че го правят великолепно.
Факсът от Мадрид гласеше:
„Говорих с няколко от най-добрите европейски адвокати. Отказват да представят Миро. Опитах се да се ангажирам аз. Съдът ме отхвърли. Бих искал да ви намеря чудото, приятел, но Исус още не се е задействал. На път съм за дома. Дължите ми един обед.
Процесът бе насрочен за седемнадесети септември.
— Отменете срещите ми — каза Меган на помощника си. — Трябва да се погрижа за някои работи в Мадрид.
— Колко време ще отсъствате?
— Не зная.
Летейки над Атлантика, в самолета Меган планираше своята стратегия.
„Трябва да има изход — мислеше тя. — Притежавам пари и власт. Ключът е премиер-министърът. Трябва да се свържа с него, преди да е започнал процесът. След това ще бъде твърде късно.“
Двадесет и четири часа след като пристигна в Мадрид, Меган имаше среща с премиер-министъра Леополдо Мартинес. Той я покани на обяд в двореца Монклоа.
— Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо — каза Меган. — Зная колко сте зает.
Той възрази:
— Скъпа мис Скот, когато шефът на една организация като Скот Индъстриз идва в страната ми, за да ме види, това за мен е чест. Моля ви, кажете ми с какво мога да ви бъда полезен.
— Аз наистина дойдох тук да ви помогна — каза Меган. — Помислих си, че докато имаме само няколко фабрики в Испания, не използваме в достатъчна степен потенциала, който вашата страна притежава.
Сега той я слушаше с наострени уши.
— Да?
— Скот Индъстриз възнамерява да открие огромен електронен завод. В него ще работят някъде между хиляда и петнадесет хиляди души. Ако се окаже успешен, както се надяваме, ще открием нови съпътстващи фабрики.
— И вие не сте решили в коя страна искате да откриете този завод?
— Така е. Аз лично съм за Испания, но да ви кажа откровено, някои от моите директори не са много доволни от състоянието на човешките права във вашата страна.
— Наистина?
— Да. Чувстват, че тези, които възразяват срещу политиката на държавата, са третирани твърде сурово.
— Имате ли някого предвид?
— Всъщност да. Хайме Миро.
Той я гледаше втренчено.
— Разбирам. И ако сме снизходителни с Хайме Миро, ще получим електронния завод и…
— И още много — увери го Меган. — Нашите фабрики ще повишат стандарта на живот във всеки район, където се намират.
Премиер-министърът се намръщи.
— Страхувам се, че има един малък проблем.
— Какъв? Можем да продължим да преговаряме.
— Това е нещо, за което не може да се преговаря, мис Скот. Честта на Испания не се продава. Не може да ни подкупите, да ни купувате или да ни заплашвате.
— Повярвайте ми, аз не…
— Идвате тук с предложенията си и очаквате, че ние ще манипулираме нашите съдилища за ваше удоволствие? Благодаря ви отново, мис Скот. Не се нуждаем от фабриките ви.
„Направих нещата по-лоши“ — помисли отчаяно Меган.
Процесът продължи шест седмици в силно охранявана съдебна зала, закрита за публика.
Меган остана в Мадрид, следейки всеки ден новините за процеса. От време на време Майк Роузън й телефонираше.
— Зная какво преживявате, приятел. Мисля, че трябва да се върнете у дома.
— Не мога, Майк.
Тя се опита да види Хайме.
— Абсолютно никакви посетители.
В последния ден на процеса Меган стоеше пред съдебната зала, загубена всред множеството от хора. Тълпи от репортери излизаха от зданието и Меган спря един от тях.
— Какво стана?
— Признаха го за виновен по всички обвинения. Ще бъде екзекутиран на гаротата.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
