Ако утрото настъпи

което не можеше да влезе в ограничените им умове. Той се принуди да запази спокойствие.

— Никакви доказателства. Ето защо тя трябва да бъде заловена с окървавени ръце.

— И как точно предлагате да извършим това?

— Като не изпускаме жената от нашите погледи.

Използваното от Купър местоимение „нашите“ обезпокои главния комисар. Той бе разговарял с инспектор Тринян от Париж за Купър. Неприятен е, но си разбира от работата. Ако се бяхме вслушали в думите му, щяхме да заловим тази Уитни с окървавени ръце. И Купър си беше послужил със същия израз.

Тун Вилямс взе решение и то се основаваше отчасти на широко оповестения провал в залавянето на крадците на диамантите на Де Биърс. Там, където се бе провалила френската полиция, холандската щеше да постигне успех.

— Много добре — заключи главният комисар. — Ако дамата е пристигнала в Холандия, за да изпробва ефикасността на нашите полицейски сили, тогава ще й окажем нашите услуги. — Той се обърна към инспектор Ван Дурен. — Вземете всички мерки, които смятате за необходими!

Град Амстердам е разделен на шест полицейски района, като всеки един отговаря само за своята територия. По заповед на Юп ван Дурен границите между тях отпаднаха и детективите от различните райони бяха разделени на групи за наблюдение. „Искам да я наблюдавате двадесет и четири часа в денонощието. Не я изпускайте нито за миг от очите си.“

Инспектор Ван Дурен се обърна към Даниел Купър:

— Е, господин Купър, доволен ли сте?

— Ще бъда доволен, когато я заловим.

— Непременно ще я заловим — увери го инспекторът. — Виждате ли, господин Купър, ние наистина се гордеем, че сме най-добрата полиция в света.

Амстердам е същински рай за туристите, това е град на вятърни мелници, бентове и дълги редици островърхи къщи, подпрени една до друга край мрежа от оградени с дървета канали, пълни с големи лодки за живеене, украсени със саксии с мушкато и цветя и с развяващо се на лекия бриз пране. Холандците се оказаха най-дружелюбните хора, които беше срещала Трейси.

— Всички изглеждат много щастливи — каза Трейси.

— Не забравяй, че това са хората на цветята. На лалетата.

Трейси се засмя и хвана Джеф под ръка. Изпитваше радост, че е с него. Той наистина е чудесен. Джеф на свой ред я гледаше и си мислеше: Аз съм най-щастливият човек на земята.

Трейси и Джеф посещаваха обичайните места, както правеха и всички останали туристи. Разхождаха се бавно по Алберт Куип страат из открития пазар, ширнал се на огромна площ, пълен със сергии за антични предмети, плодове и зеленчуци, цветя и дрехи, скитаха из площад „Дам“, на който се събираха младежи, за да слушат странстващи певци и оркестри на пънкари. Посетиха Волендам, старото живописно рибарско селище на Зуидер зее, както и Мадуродам, където цяла Холандия е представена чрез миниатюрни модели. На минаване с колата край оживеното летище „Схипол“ Джеф й обясни:

— До неотдавна цялата земя, върху която е построено летището, не е съществувала, защото тук се е намирало Северно море. „Схипол“ на холандски означава „гробище на кораби“.

Трейси се сгуши по-близо до него.

— Много съм впечатлена. Прекрасно е да си влюбена в такъв умен мъж.

— Още нищо не си научила. Двадесет и пет процента от земята на Холандия е извоювана от морето, а цялата страна е разположена шестнадесет фута под морското равнище.

— Страшничко звучи.

— Няма нищо страшно. Напълно сме защитени, поне докато онова момченце държи пръста си в пробитата дига.

Където и да отидеха Трейси и Джеф, те бяха следвани от полицията и всяка вечер Даниел Купър проучваше писмените рапорти, представяни на инспектор Ван Дурен. В тях нямаше нищо необикновено, но подозренията на Купър не отслабваха. Готви нещо, говореше си сам на себе си Купър,_ нещо голямо. Дали е разбрала, че я следят? А дали знае, че аз съм този, който ще я унищожи? _

Доколкото разбираха детективите, Трейси Уитни и Джеф Стивънс бяха най-обикновени туристи. Инспектор Ван Дурен се обърна към Купър.

— А не е ли възможно да се лъжете? Може да са пристигнали в Холандия просто да си прекарат по- добре времето?

— Не — отвърна упорито Купър. — Не се лъжа. Продължавайте да я наблюдавате.

Той изпитваше злокобното предчувствие, че времето тече и че ако Трейси Уитни не предприеме нещо в най скоро време, полицейското наблюдение отново щеше да бъде прекратено. Това не биваше да се допусне. Той се присъедини към детективите, които следяха Трейси.

Трейси и Джеф бяха наели два съседни апартамента в хотел „Амстел“.

— Само за приличие — каза Джеф на Трейси, — но аз няма да те пускам далеч от себе си.

— Обещаваш ли?

Джеф отиваше всяка нощ при нея, оставаше до зори и те се любеха до късно. Той беше разнообразен любовник, ту нежен и внимателен, ту див и необуздан.

— Всъщност, за първи път разбирам защо е създадено моето тяло — прошепна Трейси. — Благодаря ти, любов моя.

— Моля. Удоволствието е мое.

— Само наполовина.

Те бродеха из града очевидно без никаква цел. Обядваха в „Екселсиор“ на хотел „Европа“, вечеряха в „Баудъри“, където изядоха всичките двадесет и две блюда, които предлагаше този индонезийски ресторант. Хапнаха erwteusoep, прочутата холандска грахова супа, опитаха hutspot от картофи, моркови и лук, както и boerenkool met worst, приготвен от къдраво зеле и пушена наденица. Разхождаха се по walletjes, района на червените фенери в Амстердам, където дебели и облечени в кимоно проститутки седяха зад специални витрини и предлагаха пищната си стока. Писмените рапорти, предоставяни всяка вечер на инспектор Юп ван Дурен, завършваха с една и съща бележка: Нищо подозрително.

Спокойствие, казваше си Даниел Купър. Само спокойствие.

По настояване на Купър инспектор Ван Дурен отиде при главния комисар Вилямс, за да поиска разрешение за поставяне на електронни подслушвателни устройства в хотелските стаи на двамата заподозрени. Получи се отказ.

— Когато имате по-съществени основания за вашите подозрения — каза главният комисар, — елате отново. Дотогава не мога да ви разреша да подслушвате хора, чиято вина се свежда единствено до това, че са пристигнали като туристи в Холандия.

Този разговор се състоя в петък. В понеделник сутринта Трейси и Джеф отидоха на Паулус Потер страат в „Костър“, диамантения център на Амстердам, за да разгледат холандския завод за шлифоване на диаманти. Даниел Купър се включи в групата за наблюдение. Заводът беше препълнен от туристи. Говорещ английски екскурзовод ги поведе из завода и започна да им обяснява всички отделни операции от процеса на шлифоване. В края на обиколката той ги въведе в обширна изложбена зала, около стените на която бяха наредени изложбени маси с голямо разнообразие от диаманти за продан. Всъщност това представляваше истинската причина, поради която из завода се развеждаха туристи. В средата на залата имаше стъклен шкаф, ефектно повдигнат върху висок черен пиедестал. Вътре в шкафа се излагаше най-изящният диамант, който Трейси беше виждала някога в живота си.

Екскурзоводът обяви гордо: