Ако утрото настъпи

татко ще останат, разбира се, малко изненадани. — След това се усмихна и я целуна.

— Защо ще останат изненадани? — запита тихо Трейси.

Чарлс въздъхна.

— Скъпа, опасявам се, че не разбираш как ще загазиш. Станхоупови винаги се женят, не забравяй, че поставям думата в кавички, за хора от „своята черга“.

— И вече са ти избрали съпруга? — досети се Трейси.

— Това не струва и пукната пара. Важното е кого аз съм избрал. Следващия петък ще вечеряме с мама и татко. Време е да се запознаеш с тях.

В девет без пет Трейси долови някаква промяна в степента на шума в банката. Служителите започнаха да разговарят по-припряно и да се движат по-чевръсто. Вратите на банката щяха да се разтворят след пет минути и всичко трябваше да е готово. Трейси виждаше през прозореца как клиентите им се редят вече отвън на опашка по тротоара и чакат под студения дъжд.

Трейси наблюдаваше как служителят от охраната на банката поставя нови вносни бележки и разписки в металните кошчета върху шестте маси, наредени по централната пътека на банката. На редовните клиенти се издаваха вносни бележки с намагнетизиран личен код на дъното, така че при всяко внасяне на суми компютърът автоматично ги вписваше в приходната графа на съответната сметка. Много често обаче клиентите идваха без вносните си бележки и се налагаше да попълват нови.

Служителят от охраната вдигна глава към часовника на стената и когато голямата стрелка се придвижи на 9.00, пристъпи към вратата и най-тържествено я отключи.

Банковият ден започна.

През следващите няколко часа Трейси беше толкова погълната от работата си над компютъра, че не можеше дори да си помисли за нещо друго. Всеки автоматизиран паричен превод трябваше да се проверява по два пъти, за да е сигурно, че кодът върху него е истинският. Когато една сметка се вписваше в разход, Трейси въвеждаше номера на сметката, размера на сумата и банката, на която трябваше да се прехвърли. Всяка банка притежаваше свой кодов номер, като номерата бяха отпечатани в секретен справочник, съдържащ кодовете на всички големи банки в света.

Сутринта отлетя бързо. Трейси възнамеряваше да отиде на фризьор през обедната почивка, затова си запази час при Лари Бела Боти. Той вземаше скъпо, но си струваше, защото й се искаше родителите на Чарлс да я видят в истинския й блясък. Трябва да ги накарам да ме харесат. Не ме е грижа каква жена са му избрали, помисли си Трейси. Никоя не може да ощастливи Чарлс повече от мен.

В 1.00 часа Трейси влезе с дъждобрана си, когато Кларънс Дезмънд я повика в кабинета си. Дезмънд въплъщаваше образа на тежката изпълнителна власт. Ако банката използваше телевизията за търговски цели, тогава той щеше да е неин незаменим говорител. Облечен скромно, излъчващ нещо солидно и малко старомодно, той приличаше на човек, на когото можеше да се вярва.

— Седнете, Трейси — покани я той. Дезмънд се гордееше с това, че знае малките имена на всички служители в банката. — Ужасно време, нали?

— Да.

— Така е. Независимо от това хората трябва да се занимават с банковите си дела. — Дезмънд започна с обичайния за него приятелски разговор. После се приведе над писалището. — Узнавам, че сте сгодена за Чарлс Станхоуп и ще се жените.

Трейси се изненада.

— Не сме дори и споменавали за това. Как?…

Дезмънд се усмихна.

— Всичко, което правят Станхоупови, представлява новост. Много се радвам за вас. Надявам се, че ще продължите да работите за нас. След медения месец, разбира се. Не бихме желали да ви изгубим. Вие сте една ОТ най-ценните ни служителки.

— С Чарлс обсъдихме въпроса и решихме, че ще се чувствам по-добре, ако продължа да работя.

Дезмънд доволно се усмихна. „Станхоуп и сие“ беше една от важните инвестиционни къщи във финансовия свят и щеше да е чудесна придобивка, ако разполага със солидната им сметка в своя бранш. Той се облегна в креслото.

— Когато се завърнете от медения месец, Трейси, тук що ви очаква прекрасно ново място със значително повишение на заплатата.

— О, благодаря ви! Това е чудесно!

Трейси знаеше, че го е заслужила, и чувстваше тръпката от гордостта. Изгаряше от нетърпение да съобщи новината на Чарлс. Струваше й се, че боговете сякаш са се съюзили и правят всичко възможно, за да я побъркат от щастие.

Семейството на Чарлс Станхоуп Старши живееше във внушително старо имение на площад Ритънхауз. То представляваше градска забележителност, край която Трейси често минаваше. А сега, помисли си тя, имението ще представлява част от моя живот.

Трейси се вълнуваше. Красивата й прическа издържа на влажното време. Тя промени четири пъти роклите си. Дали да се облече семпло? Или строго официално? Имаше рокля от Ив Сен Лоран, която си купи след дълго спестяване от Уейнмейкърс. Ако я облека, ще си помислят, че съм екстравагантна. От друга страна, облека ли нещо друго от Пост Хорн, те ще сметнат, че синът им се жени за момиче, стоящо много по-ниско от него. По дяволите, те ще си помислят това във всеки случай, реши Трейси. Най-сетне се спря на обикновена сива вълнена пола и бяла копринена блуза, а на врата си постави тънката златна верижка, подарък от майка й за Коледа.

Иконом в ливрея отвори вратата на имението.

— Добър вечер, госпожице Уитни! — Икономът знае името ми. Добър знак ли е това? Или лош? — Позволете да взема палтото ви!

Върху скъпия персийски килим се стичаха капки вода от палтото й.

Той я поведе но мраморен коридор, който й си стори два пъти по-голям от този в банката. През ума на Трейси премина ужасяваща мисъл. О, божичко! Облеклото ми е неподходящо! Трябваше да си сложа роклята от Ив Сен Лоран! Щом пристъпи в библиотеката, почувства как по чорапогащника й от глезена нагоре се пусна бримка, в следващия миг се изправи лице в лице с родителите на Чарлс.

Чарлс Станхоуп Старши създаваше впечатление на суров човек, отдавна прехвърлил шестдесетте. Имаше вид на преуспяващ мъж и подсказваше как ще изглежда собственият му син след тридесетина години. Очите му бяха кафяви като на Чарлс, брадичката решителна, косата бяла и Трейси моментално се влюби в него. Изглеждаше идеален дядо за тяхното дете.

От майката на Чарлс лъхаше достолепие. Възниската й понаедряла фигура не й пречеше да изглежда величествена. Изглежда разумна и човек може да разчита на нея, помисли си Трейси. Ще стане великолепна баба.

Госпожа Станхоуп протегна ръка.

— Приятно ни е, че приехте поканата ни, скъпа. Помолихме Чарлс да ни остави за малко насаме. Нали нямате нищо против?

— Защо ще има нещо против? — обади се бащата на Чарлс. — Седнете… Трейси, нали?

— Да, сър.

Двамата седнаха на един диван срещу нея. Защо ме обзема чувството, че съм изправена пред инквизицията? В ушите й прозвучаха думите на собствената й майка: Слушай, рожбо, Господ никога няма да ти предложи нещо, с което да не можеш да се справиш. Разчитай преди всичко на себе си.

Първото, което направи Трейси, бе да се усмихне измъчено, защото почувства как в същия миг бримката плъзна нагоре чак до коляното. Опита се да я прикрие с ръка.