Ако утрото настъпи

— О, мамо! — простена Трейси. — Защо? Защо го направи?

— Налага се да я аутопсираме — говореше служителят. — Такъв е законът на щата за самоубийците.

Оставената от Дорис Уитни бележка не предлагаше никакъв отговор на случилото се.

„Скъпа Трейси,

Моля те да ми простиш. Провалих се и не мога да ти бъда в тежест. Това е най-доброто разрешение. Обичам те много.

Мама“

Бележката беше лишена от живот и смисъл, както и тялото, което лежеше сега в огромното чекмедже.

Същия следобед Трейси уреди подробностите около погребението, после взе такси и отиде в родния си дом.

От далечината се чуваше врявата на празнуващите Сирната неделя, която й се струваше като някакво странно и потресаващо пиршество.

Домът на Уитни представляваше къща от викторианския период и се намираше в Гордън дистрикт, елегантен жилищен квартал, известен като „Ъптаун“. Подобно на повечето домове в Ню Орлиънс и тяхната къща беше построена от дърво и нямаше сутерен, понеже районът се намираше под морското равнище.

Трейси израсна в тази къща, изпълнена с топли и приятни спомени. През последната година не си беше идвала у дома и когато таксито намали ход и спря пред къщата, тя се ужаси от поставения на моравата огромен надпис: ЗА ПРОДАН КОМПАНИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ НА НЮ ОРЛИЪНС. Но това не беше възможно! Никога няма да продам тази къща, казваше често майка й. Тук преживяхме толкова щастливи дни заедно.

Обзета от странна и необикновена възбуда, Трейси премина край огромната магнолия и се отправи към входната врата. Имаше собствен ключ от къщата още като ученичка в седми клас и оттогава го носеше винаги със себе си като талисман, напомнящ й за това райско кътче, което я очакваше винаги.

Тя отвори вратата и прекрачи вътре. В следващия миг спря поразена. В стаята нямаше нищо, дори мебели. Всички красиви стари предмети бяха изчезнали. Приличаше на запустял дом, напуснат от всички, които някога са го обитавали. Трейси влизаше от стая в стая и не вярваше на очите си. Сякаш беше връхлетяла неочаквана буря. Втурна се на горния етаж и застана на прага на спалнята, в която беше живяла през по-голямата част от живота си. От нея лъхаше студенина и празнота. О, божичко, какво ли се е случило? Трейси чу звънеца на входната врата и заслиза като изпаднала в транс по стълбите да отвори.

На входа стоеше Ото Шмит. Старият майстор на компания „Уитни“ за производство на автомобилни части. Беше вече възрастен човек с набръчкано лице и слабо тяло, върху което се открояваше само изпъкналият му от изпитата бира корем. Около оплешивялото му теме растеше рядка и посивяла коса.

— Трейси — обърна се той към нея с подчертан немски акцент. — Току-що научих новината. Аз, аз не мога да ти кажа колко съжалявам.

Трейси стисна ръката му.

— О, Ото. Много се радвам, че те виждам. Влез. — Тя го въведе в опразнената всекидневна. — Съжалявам, но няма къде да те поканя да седнеш — извини се тя. — Имаш ли нещо против да седнем на пода?

— Не, не.

Седнаха един срещу друг на пода, а в очите и на двамата се четеше мъка. Ото Шмит работеше в компанията, откакто Трейси го помнеше. Когато майка й наследи бизнеса, Шмит остана да го ръководи от нейно име.

— Ото, не разбирам какво става тук. Полицията твърди, че мама се е самоубила, но ти знаеш, че не е имала причини за това. — Изведнъж я осени една мисъл. — Да не е била болна? Да не е имала някакви затруднения…

— Не. Не е това. Не е. — Той извърна поглед, чувстваше се неловко, от думите му прозираше нещо недоизказано.

— Ти знаеш какво се е случило — каза бавно Трейси.

Ото се вгледа в нея с навлажнен поглед.

— Майка ти не ти е казала какво става напоследък тук. Не е искала да те тревожи.

Трейси смръщи вежди.

— За какво да ме тревожи? Продължавай… моля те.

Отрудените му ръце се свиваха и разпущаха.

— Чувала ли си някога за Джо Романо?

— Джо Романо ли? Защо?

Ото Шмит запремига с очи.

— Преди шест месеца Романо се свърза с майка ти и й съобщи, че има желание да закупи компанията. Тя му отговори, че не е заинтересувана от продажба, тогава той й предложи десет пъти повече от онова, което струваше компанията, и тя се видя принудена да се съгласи. Имаше намерение да вложи парите в облигации, за да може насетне двете да живеете от лихвите, без да се грижите за нищо. Искаше да те изненада. И аз се радвах за нея. Трейси, аз можех да се пенсионирам още преди три години, но сърце не ми даваше да оставя мисис Дорис. Но този Романо… — Ото почти изплю думите от устата си. — Този Романо й даде малка част от сумата. Големите пари, бомбастичните пари трябваше да бъдат изплатени миналия месец.

— Продължавай, Ото. Какво се случи по-нататък? — попита нетърпеливо Трейси.

— Когато Романо пое компанията, той изгони старите работници и доведе на тяхно място свои хора. След това започна да разграбва компанията. Продаде всичките авоари, поръча много нови съоръжения и без да ги плаща, ги разпродаде. Забавянията в плащанията не тревожеха доставчиците, тъй като смятаха, че продължават да сключват своите сделки с майка ти. Когато накрая започнаха да притискат майка ти за парите си, тя отиде при Романо и пожела да разбере какво става. Той й каза, че е решил да развали договора и да й върне компанията. По това време обаче тя не само че не струваше и пукната пара, но имаше и задължения от половин милион долара, които майка ти не можеше да плати. Трейси, уверявам те, че на двамата с жена ми ни беше много тежко, като гледахме как майка ти се бори с всички сили, за да спаси компанията. Нямаше обаче никакъв изход. Принудиха я да банкрутира. Взеха й всичко — бизнеса, къщата, та дори и колата.

— О, божичко!

— Има и друго нещо. Областният прокурор предупреди майка ти, че ще повдигне против нея обвинение за измама и че може да я осъдят на затвор. Струва ми се, че това стана в деня, когато тя умря.

Трейси беше залята от вълна на безсилен гняв.

— Необходимо е било само да им каже истината… да каже какво й е направил този мъж.

Старият майстор поклати глава.

— Джо Романо работи за един човек на име Антъни Орсати. Орсати управлява целия Ню Орлиънс. По- късно успях да разбера, че Романо е постъпвал по този начин и с други компании. Дори майка ти да беше го изпратила пред съда, щяха да минат години, преди да се изясни всичко, а тя не разполагаше с пари, за да започне битка с тях.

— Защо не ми е казала нищо? — Това беше вик от болка, вик от болката на майка й.

— Майка ти беше горда жена. А какво можеше да направиш ти? Никой не може нищо да направи.

Грешиш, помисли си разгневена Трейси.

— Искам да се срещна с този Джо Романо. Къде мога да го намеря?

Шмит беше категоричен в отговора си.

— Забрави за него. Ти нямаш представа колко е силен.