Ако утрото настъпи

— Знаеш ли нещо за фламенкото? — запита я Джеф. Наложи се да повиши глас поради големия шум в бара.

— Единствено това, че е испански танц.

— Произходът му е цигански. Можеш да отидеш в луксозни нощни заведения в Мадрид и да гледаш имитация на фламенко, но тази вечер ще видиш нещо истинско.

Трейси се усмихна на въодушевлението в гласа на Джеф.

— Ще видиш класическо cuadro flamenco. Това е група от певци, танцьори и китаристи. От началото изпълнението им е общо, после поотделно.

Даниел Купър наблюдаваше Трейси и Джеф от маса в ъгъла, близо до кухнята, и се чудеше какво ли обсъждаха толкова внимателно.

— Танцът е много изтънчен, защото всичко трябва да е координирано — движения, музика, костюми, изграждането на ритъма.

— Откъде знаеш толкова много? — запита Трейси.

— Познавах една танцьорка на фламенко.

Естествено, помисли си Трейси.

Светлините на bodega-та започнаха да бледнеят и малката сцена се освети от прожектори. После започна магията. Започна се бавно. На сцената се качиха най-естествено няколко изпълнители. Жените носеха пищно оцветени поли и блузи, красивите им андалуски фризури се прикрепваха от високи гребени с цветя. Мъжете носеха традиционните тесни панталони, жилетки и блестящи полуботуши от щавена кожа. Китаристите подхванаха някаква тъжна мелодия, а една от седналите жени запя на испански:

Yo queria dejar
A mi amante,
Pero antes de que pudiera,
Hacerlo ella me abandono
Y destrozo mi corazon.

— Разбираш ли за какво пее? — прошепна Трейси.

— Да. „Исках да изоставя любимата си, но преди да го сторя, тя самата ме напусна и сломи моето сърце.“

Към средата на сцената пристъпи танцьорка. Тя започна с просто zapateado, начална тропаща стъпка, която постепенно взе да става все по-бърза под звуците на пулсиращите китари. Ритъмът се усилваше и танцът се превърна в някаква форма на чувствена стремителност, някакви вариации на стъпки, зародени преди стотици години в цигански пещери. С нарастващата сила на музиката и изпълнението на класическите фигури на танца, от alegria до fandanguillo, неистовите стъпки се усилиха, а от сцената се разнесоха окуражителните викове на останалата част от изпълнителите.

Викове Ole tu madre, Ole tus santos и Anda, anda, традиционните jaleos и piropos или окуражителните подвиквания подтикваха танцьорката към по-енергични и френетични ритми.

Когато музиката и танцът рязко спряха, целият бар потъна в тишина, след което се разрази буря от аплодисменти.

— Изумителна е! — възкликна Трейси.

— Почакай — отвърна й Джеф.

Към средата на сцената пристъпи втора жена. Тя притежаваше мургавата, класическа кастилска красота, изглеждаше задълбочена в себе си и напълно откъсната от зрителите. Китаристите засвириха bolero, тъжно и в ниска тоналност canto с ориенталско звучене. Към нея се присъедини танцьор, кастанетите затракаха равномерно и непрестанно.

Насядалите наоколо други изпълнители се включиха в jaleo-то с пляскане на ръце, придружаващо изпълнението на фламенкото, и ритмичното припляскване с длани се сля в едно цяло с мелодията и танца, а помещението се разтресе от кънтенето на zapateado-то, хипнотичното потропване с половин стъпало, ток и цяло стъпало, изграждащо безкрайни вариации на тонални и ритмични усещания.

Телата на танцьорите се раздалечаваха и приближаваха с нарастващо и влудяващо желание, докато накрая се сляха в безумна и пламенна любов, без обаче да се докосват, те стигнаха до необуздана и страстна кулминация, която подлуди публиката. Когато светлините угаснаха, а след малко отново се запалиха, тълпата шумно ги аплодира, а Трейси закрещя заедно с останалите. Тя се смути, защото изпита сексуално желание. Страхуваше се да погледне Джеф в очите. Въздухът между тях вибрираше от напрежение. Трейси сведе очи към масата, видя силните му, загорели от слънцето ръце и почти почувства как те милват тялото й бавно, после все по-бързо и по-бързо и настоятелно. Тя пъхна бързо ръцете в скута си, за да не се види, че се разтрепераха.

Почти не говориха по обратния път до хотела. На вратата на своята стая Трейси се обърна към Джеф и каза:

— Наистина беше…

Устните на Джеф се сляха с нейните, ръцете й го прегърнаха и тя го притисна силно към себе си.

— Трейси…?

На устата й бе думата „да“, но тя успя да използва и последната частица от волята си, за да каже:

— Наистина беше дълъг ден, Джеф. Вече умирам за сън.

— О!

— Струва ми се, че утре ще остана цял ден в стаята си и ще си почивам.

— Много добра идея. Вероятно и аз ще направя същото — отговори той с монотонен глас.

Никой не повярва на другия.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

В 10.00 часа на следващата сутрин Трейси се нареди на дългата опашка на входа на музея „Прадо“. Когато вратите се отвориха, униформен пазач задейства въртящата се преграда на входа, пропускаща посетителите по един.

Трейси си купи билет и се придвижи заедно с тълпата, влизаща през голямата ротонда. Даниел Купър и детектив Перейра се движеха близко зад нея и вълнението на Купър започна да нараства. Той бе сигурен, че Трейси Уитни не идваше тук като обикновен посетител. Какъвто и план да имаше, той започваше да се изпълнява.

Трейси преминаваше от зала в зала и вървеше бавно през салоните с платна на Рубенс, Тициан, Тинторето, Бош и картините на Доменикос Теотокопулис, станал известен като Ел Греко. Произведенията на Гоя се излагаха в специална галерия отдолу, намираща се на приземния етаж.

Трейси забеляза, че на всеки вход стои по един униформен пазач, а до лакътя му има червен алармен бутон. Тя разбираше, че в момента, в който се задействаше алармената инсталация, всички входове и изходи на музея моментално се затваряха и не съществуваше никаква възможност за бягство.

Трейси седна на пейката в средата на Залата на музите, изпълнена с произведения на фламандски майстори от осемнадесети век, и зашари с поглед по пода. Тя забеляза от двете страни на входа две кръгли приспособления. Това бяха инфрачервените лъчи, които се включваха нощем. В други музеи, които бе посещавала, пазачите дремеха отегчени и почти не обръщаха внимание на потока разбъбрили се туристи, но тук пазачите изглеждаха бдителни. Произведения на изкуството биваха обезобразявани от фанатици из музеите в цял свят и „Прадо“ взимаше мерки това да не се случва тук.

Из различните зали художници бяха разположили своите стативи и полагаха големи усилия да прерисуват картините на майсторите. Музеят им позволяваше това, но Трейси забеляза, че пазачите наблюдават много внимателно тези художници.