Ако утрото настъпи

се връщам на работа. Au revoir — и си тръгна.

— Защо да не отидем заедно на вечеря да го отпразнуваме? — покани ги Джеф.

— Съжалявам — извини се Гюнтер, — но имам уговорена среща.

Джеф се обърна към Трейси:

— Би ли…

— Не, благодаря. Уморена съм — отвърна бързо тя. Това представляваше само повод да не остава с Джеф, но след като го каза, Трейси усети, че наистина се чувства отпаднала. Вероятно бе резултат от превъзбудата, в която се намираше напоследък. Беше като замаяна. Когато всичко свърши, реши тя, ще се върна в Лондон и дълго ще си почивам. Главата просто я цепеше.

— Донесъл съм ти малък подарък — каза й Джеф. Той й подаде красиво опакована кутия. В нея имаше изящен копринен шал с избродирани в единия ъгъл инициали ТУ.

— Благодаря!

Може да си го позволи, помисли си разгневена Трейси. Купил го е с моя половин милион.

— Сигурна ли си, че няма да промениш решението си за вечерята?

— Сигурна съм.

Когато отиваше в Париж, Трейси винаги отсядаше в класическия хотел „Plaza Athenee“, в чудесен стар апартамент с изглед към ресторант-градината. Вътре в хотела имаше елегантен ресторант с тиха музика, изпълнявана на пиано, но тази вечер Трейси се чувстваше твърде уморена да се преоблича в по-официален тоалет. Тя влезе в малкото кафене на хотела и си поръча чиния супа. След малко я бутна встрани, останала наполовина неизядена, и се прибра в апартамента си.

Седналият на другия край на кафенето Даниел Купър си отбеляза часа.

Даниел Купър си имаше проблеми. При връщането си в Париж той поиска среща с инспектор Тринян. Шефът на Интерпол не се държа любезно. Току-що бе имал едночасов разговор с комендант Рамиро, който през цялото време му се оплакваше от американеца.

„Той е луд, беше казал комендантът, лиших се от хора, изгубих пари и време да преследвам тази Трейси Уитни, за която той настояваше, че се канела да ограби «Прадо», а тя се оказа безобидна туристка, точно както твърдях и аз.“

Разговорът убеди инспектор Тринян, че Даниел Купър вероятно се е лъгал от самото начало по отношение на Трейси. Против жената не съществуваше нито едно доказателство. Фактът, че се е намирала в същите градове по време на извършване на престъпленията, не представляваше никакво доказателство.

И така, когато Даниел Купър се срещна с инспектора, той каза:

— Трейси Уитни е в Париж. Бих желал да бъде поставена под двадесет и четири часово наблюдение.

Инспекторът тогава отвърна:

— Докато не ми представите доказателство, че тази жена замисля извършването на някакво специално престъпление, не мога с нищо да ви помогна.

Купър го погледна с пламтящи очи и каза:

— Вие сте идиот!

След което Даниел Купър бе изхвърлен по най-безцеремонен начин от кабинета.

Тогава Купър се зае сам с наблюдението. Той следваше Трейси навсякъде: в магазини и ресторанти, по улиците на Париж. Не спеше, а често и не ядеше. Даниел Купър не можеше да позволи на Трейси Уитни да го срази. Неговата задача щеше да приключи едва когато я вкараше в затвора.

Трейси лежеше тази нощ в леглото си и премисляше отново плана за следващия ден. Искаше й се да не я боли главата. Беше взела аспирин, но болките се усилиха. Потеше се, стаята й се струваше непоносимо гореща. Утре всичко ще свърши. Швейцария. Там ще замина. В прохладните гори на Швейцария. В замъка.

Нави часовника да я събуди в 5.00 часа сутринта и когато звънецът започна да дрънчи, тя се оказа в своята килия в затвора, а Железния панталон крещеше: „Време за обличане. Хайде!“, и коридорът ехтеше от ударите на звънеца. Трейси се събуди. Чувстваше тежест в гърдите, а светлината дразнеше очите й. С усилие отиде в банята. Лицето й изглеждаше зачервено и на петна в огледалото. Сега не бива да се разболявам, помисли си Трейси. Поне за днес. Имам толкова много работа.

Обличаше се бавно, опитваше се да не обръща внимание на силното главоболие. Сложи си черен работен комбинезон с дълбоки джобове, обувки с гумени подметки и черно таке. Сърцето й сякаш прескачаше, но тя не знаеше дали това е от вълнение, или от обзелото я неразположение. Виеше й се свят и се чувстваше отпаднала. Гърлото й бе възпалено и я дращеше. Трейси зърна върху масата шала, който й подари Джеф. Взе го и си го завърза около врата.

Главният вход на хотел „Plaza Athenee“ се намира на авеню Монтен, а служебният — на ъгъла на улица Дю Бокадор. Дискретен надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД и пасаж водеха от един заден коридор на фоайето през друг, още по-тесен, с наредени в него кофи за смет, до улицата. Наблюдателният пункт, зает от Даниел Купър, се намираше близо до главния вход, затова той не забеляза, че Трейси преминава през служебния вход. Но необяснимо как той го почувства в момента, в който тя излизаше. Купър изскочи на авеню Монтен и погледна нагоре и надолу по улицата. От Трейси нямаше и следа.

Сивото рено, което взе Трейси при страничния вход на хотела, се насочи към площад „Етоал“. В този час нямаше голямо движение и шофьорът, младеж с пъпчиво лице, който очевидно не знаеше английски, подкара бързо по една от десетте улици, които оформяха лъчите на „Етоал“. Как ми се иска да кара по-бавно, мислеше си Трейси. От движението на колата й прилошаваше.

Тридесет минути по-късно колата спря с тласък пред някакъв склад. На фирмата над вратата пишеше: „Брюсер и Сие“. Трейси си спомни, че тук работи братът на Рамон Вобан.

Младежът отвори вратата на колата и прошепна:

— Vite!

Докато Трейси слизаше от колата, се появи мъж на средна възраст с бързи и потайни движения.

— Следвайте ме — каза той. — Бързо!

Трейси се запрепъва след него към дъното на склада, където имаше половин дузина контейнери, повечето от ;тях напълнени и запечатани, готови за транспортиране до летището. Имаше и един „мек контейнер“ с брезентова стена, полунапълнен с мебели.

— Влизайте! Бързо! Нямаме никакво време.

Трейси почувства, че й призлява. Погледна контейнера и си помисли: Не мога да вляза вътре. Ще умра.

Мъжът я гледаше учудено.

— Avez-vous mal?

Сега беше моментът да се върне и да се откаже от всичко.

— Нищо ми няма — смънка Трейси.

Скоро всичко ще свърши. След няколко часа щеше вече да е на път за Швейцария.

— Bon. Вземете това.

Той й подаде нож с две остриета, намотка тежко въже, електрическо фенерче и малко синьо сандъче за скъпоценности, завързано с червена панделка.

— Това е дубликатът на сандъчето за скъпоценности, което ще трябва да замените.

Трейси пое дълбоко въздух, прекрачи в контейнера и седна. Моментално след това над отвора се спусна голям брезент. Чу как брезентът бе притегнат с въжета, за да се държи на място.

Трейси едва долови гласа на мъжа през брезента.

— Отсега нататък никакви разговори, никакви движения и никакво пушене.

— Аз не пуша — опита се да му отговори Трейси, но не й достигнаха силите за това.