Ако утрото настъпи

— Bonne chance. Отворил съм няколко дупки отстрани на контейнера, за да можете да дишате. Да не забравите да дишате?

Той се засмя на собствената си шега и Трейси чу отдалечаващите му се стъпки. Остана сама в мрака.

Контейнерът беше тесен и неудобен, по-голямата част от пространството се заемаше от кухненски столове. Трейси изпитваше чувството, че се пече на огън. Кожата й гореше, едва дишаше. Заразила съм се от някакъв вирус, мислеше си тя, но вирусът трябва да почака. Имам толкова много работа. Налага се да мисля за друго.

Чу гласа на Гюнтер. От нищо не бива да се безпокоиш, Трейси. Когато разтоварят багажа в Амстердам, твоят контейнер ще бъде откаран в частен гараж, близо до летището. Там ще те посрещне Джеф. Предай му диамантите и се връщай направо на летището. На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева. Напусни колкото може по-бързо Амстердам. Когато полицията научи за обира, тя ще затвори града. Нищо лошо не може да стане, но за всеки случай ето ти адреса и ключа на една къща в Амстердам, където ще се чувстваш на сигурно място. В къщата не живее никой.

Сигурно е била задрямала, защото се стресна и се събуди. Контейнерът започна бавно да се издига. Трейси почувства как се люлее във въздуха и се хвана здраво. После контейнерът се спусна върху нещо твърдо. Чу се затръшване на автомобилна врата, запалване на двигател и миг след това камионът потегли.

Тръгнаха за летището.

Планът бе разработен в точност до секундата. Контейнерът с Трейси трябваше да пристигне на площадката за товарене няколко минути след пристигането на палетата на Де Биърс. Шофьорът на камиона, превозващ Трейси, получи указания: „Карай с постоянна скорост от петдесет мили в час.“

Движението по пътя за летището тази сутрин изглеждаше по-натоварено от обикновено, но шофьорът не се тревожеше. Палетата щеше да пристигне навреме до самолета, а той щеше да получи 50 000 франка, предостатъчно, за да заведе жена си и двете си деца на курорт. В Америка, помисли си той. Ще отидем в парка „Дисни“.

Той погледна часовника на арматурното табло и се ухили. Никакви проблеми. До летището оставаха само още три мили, а той разполагаше с десет минути.

Камионът пристигна точно по разписание на отклонението към канцелариите на отдела за превоз на товари на Еър Франс и премина край ниската сива сграда на летище „Шарл дьо Гол“, разположена встрани от входа за пътници. Там пътят бе отделен от площадката за товарене с бодлива тел. Точно когато се насочи към ограденото място с огромния склад, заемащ цели три блока, пълен със сандъци, пакети и контейнери, натрупани на колички, се чу гръм, воланът заподскача в ръцете на шофьора и целият камион започна да вибрира. „Foutre!“, извика той. Проклета гума! Тъкмо сега ли трябваше да се спука!

Огромният транспортен самолет на Еър Франс се товареше. Носът му бе вдигнат и под него се виждаха няколко релси. Контейнерите се намираха върху платформа на височината на отвора, готови да се плъзнат по един мост във вътрешността на самолета. Имаше тридесет и осем палети, двадесет и осем за главната палуба и десет за търбуха на самолета. От огромната кабина до опашката на самолета, по тавана се проточваше открита отоплителна тръба. Жиците и кабелите, контролиращи уредите на транспортния самолет, също се виждаха ясно по тавана. В този самолет нямаше никакви нежни украшения.

Товаренето почти приключи. Рамон Вобан погледна отново часовника си и изруга. Камионът закъсняваше. Пратката на Де Биърс бе поставена в неговата палета и брезентовата страна бе завързана с пресичащи се на кръст въжета. Вобан бе намазал едната му страна с червена боя, за да може жената лесно да го разпознае. Той наблюдаваше сега как палетата се придвижи по релсите вътре в самолета и зае определеното й място. До нея оставаше място за още една палета. Имаше да се натоварят само още три контейнера и самолетът щеше да излети. Къде, за бога, се бави тази жена?

Отговорникът по товаренето извика от самолета:

— Да тръгваме, Рамон. Какво още ни задържа?

— Един момент — отвърна Вобан. Той изтича до входа на площадката за товарене. От камиона нямаше и следа.

— Вобан. Какво става? — Той се обърна. Приближаваше един от по-старшите контрольори. — Привършвайте с товаренето и пускайте самолета.

— Да, господине. Просто очаквам…

Точно в този момент камионът на „Брюсиер и Сие“ влезе бързо в площадката и спря със скърцане пред Вобан.

— Ето го и последния товар — извика Вобан.

— Добре, качвайте го — отсече контрольорът. Вобан проследи разтоварването на контейнера от камиона до платформата за товарене.

— Готов си! — Вобан махна с ръка на отговорника по товаренето.

Миг след това товарът бе вкаран в самолета и носът му спуснат надолу. Вобан видя как запалиха реактивните двигатели, гигантският самолет се насочи към пистата за излитане и той си помисли: Сега всичко вече е в ръцете на жената.

Излезе ужасна буря. Огромна вълна заля кораба и той започна да потъва. Давя се, помисли Трейси. Трябва да се измъкна оттук!

Тя разпери ръце и се удари в нещо. Това бе бордът на ужасно клатушкащата се спасителна лодка. Опита се да стане и удари главата си в крака на масата. В миг всичко й се изясни и тя си спомни къде се намира. Лицето и косата й плуваха в пот. Чувстваше се замаяна, а тялото й гореше. Колко ли време е била в безсъзнание? Полетът траеше само един час. Да не би самолетът да кацаше? Не каца, реши тя. Добре тогава. Сигурно сънувам кошмари. Лежа си в леглото в Лондон и спя. Трябва да извикам лекар. Не можеше да диша. С мъка се надигна да вземе телефона, но веднага потъна надолу с тежко като олово тяло. Самолетът изведнъж потъна във въздушна яма и Трейси се блъсна в контейнера. Тя лежа известно време замаяна и се мъчеше да се съсредоточи. Колко ли време ми остава? Диамантите! Трябваше по някакъв начин да вземе диамантите. Но първо… първо, трябва да пререже въжетата и да излезе от контейнера.

Тя докосна ножа, поставен в работния й комбинезон, и установи, че са й нужни огромни усилия, за да го извади. Въздухът е недостатъчен, помисли си Трейси. Нужен ми е въздух. Тя заопипва края на брезента, за да намери едно от въжетата, откри го и го отряза. Това действие сякаш трая цяла вечност. Брезентът се разтвори.

Отряза ново въже. Откри се достатъчно широка дупка, през която тя се измъкна в търбуха на товарния самолет. Въздухът извън контейнера бе студен. Трейси започна да мръзне. Тялото й затрепери, а от постоянното друсане на самолета гаденето й се усили. Трябва да се държа, мислеше си Трейси. Напрегна сили да се съсредоточи. Какво правя тук? Нещо важно… Да… Диамантите.

Трейси гледаше като през мъгла, виждаше ту ясно, ту размътено предметите около себе си. Няма да успея да го направя.

Самолетът неочаквано потъна, Трейси падна на пода и одраска ръцете си в острите метални релси. Докато самолетът подскачаше, тя се държеше здраво, а след като полетът се успокои, Трейси се изправи отново с мъка на крака. Бученето на реактивните двигатели се смесваше с бученето в главата й. Диамантите. Трябва да открия диамантите. Тя се запрепъва около контейнерите и присвиваше очи, докато оглеждаше всеки един от тях, за да открие червената боя. Слава богу! Ето я, върху третия контейнер. Тя се спря пред него, като се мъчеше да си спомни какво трябва да прави по-нататък. Да можех да полегна да поспя поне няколко минути, щеше да е чудесно! Не искам нищо друго, освен малко да притворя очи. Време обаче нямаше. Всеки момент можеха да кацнат в Амстердам. Трейси отряза въжетата на контейнера с ножа си. „С един замах ще го отрежеш“ й бяха казали.