Ако утрото настъпи

Силите й едва стигаха да държи ножа в ръка. Не мога да се провалям точно сега, мислеше си Трейси. Отново започна да трепери, и то толкова силно, че изпусна ножа. Нищо ми няма. Ще ме заловят и отново ще ме тикнат в затвора.

Тя се държеше за въжето, обзета от нерешителност. Ужасно й се искаше да се пъхне отново в своя контейнер, където можеше да се наспи на сигурно място, докато всичко свърши. Толкова е лесно. После едва-едва, преодолявайки с труд силните болки в главата, тя се наведе, вдигна ножа и се зае да разрязва дебелото въже.

Най-сетне успя да го отреже. Трейси дръпна брезента и надникна в неясната вътрешност на контейнера. Не виждаше нищо. Извади електрическото фенерче и точно в този миг почувства внезапна промяна на налягането на ушите си.

Самолетът започваше да се приземява.

Трябва да бързам, мина през главата на Трейси. Тялото й обаче отказваше да се подчини. Действай, заповяда й мозъкът.

Трейси запали електрическото фенерче и го насочи към вътрешността на контейнера. Беше натъпкан с пакети, пликове и малки кутии. Върху някакъв кош бяха поставени две малки сини кутии, превързани с червени панделки. Двете кутии! Нали трябваше да е само… Тя премига и двете кутии се превърнаха в една. Сякаш около всеки предмет имаше някакво сияние.

Тя бръкна в джоба си и извади дубликата на кутията. Взе и другата кутия и докато ги държеше двете в ръце, остра болка прониза цялото й тяло. Трейси стисна здраво очи, за да се пребори с нея. После започна да нагласява подменената кутия върху коша, когато най-неочаквано разбра, че е объркала кутиите. Тя впери поглед в двете еднакви кутии. Коя е подменената, в лявата или в дясната й ръка?

Самолетът силно се наклони преди приземяването. Всеки момент щеше да докосне земята. Налагаше се да взима бързо решение, тя постави едната от кутиите, като се молеше да е подменената, и се дръпна от контейнера. Трейси измъкна с трепереща ръка здраво въже от работния си комбинезон. Трябваше да направя нещо с това въже. От бученето в главата просто не бе в състояние да размишлява. Спомни си: След като прережеш въжето, прибери парчетата в джоба си, а на негово място вържи ново въже. Не оставяй наоколо нищо, за да не събудиш подозрения.

Докато седяха под топлото слънце в увеселителното корабче, всичко това изглеждаше много лесно. А сега беше невъзможно. Силите й напълно се изчерпаха. Охраната щеше да открие прерязаното въже, после щяха да проверят целия товар и да я открият. Нещо дълбоко в нея изкрещя: Не! Не! Не!

С херкулесовски усилия Трейси започна да завързва контейнера със здравото въже. Почувства друсване под краката си, самолетът докосна земята, после второ и Трейси политна назад, когато реактивните двигатели заработиха обратно. Главата й се удари в пода и пред очите й притъмня.

Самолетът намали скоростта си и се насочи към пистата на терминала. Трейси лежеше напълно обезсилена върху пода на самолета с разпилени коси върху бялото й като на мъртвец лице. Настъпилата след спирането на двигателите тишина я върна в съзнание. Самолетът беше спрял. Тя се повдигна на лакти, а после с огромни усилия и на колене. Изправи се като пияна и се хвана за контейнера, за да не падне. Притиснала кутията с диамантите към гърдите си, тя започна да се придвижва с мъка към своя контейнер. Най-сетне провря тяло през отвора в брезента и се сгромоляса задъхана и обляна в пот. Успях! Но имаше още нещо. Важно нещо. Какво беше то? Закрепи въжето на твоя контейнер.

Тя бръкна в джоба на работния си комбинезон, за да извади ролката с лейкопласт. Нямаше я. Дишаше учестено и с отворена уста и този звук я проглушаваше. Стори й се, че чува гласове, с усилие си наложи да не диша така и се ослуша. Да. Отново чу гласове. Някой се засмя. Вратата на самолета се отвори и мъжете щяха да започнат да го разтоварват. Щяха да забележат скъсаното въже, да надникнат в контейнера и да я открият. Трябваше да намери бързо начин да съедини въжето. Тя приклекна на колене и в същия миг почувства под тях твърдата ролка, която бе паднала от джоба й по време на нодрусването на самолета. Трейси повдигна брезента, заопипва да открие двата края на прерязаното въже, намери ги и уви несръчно лейкопласта около тях.

Не виждаше нищо. Стичащата се по лицето й пот я заслепяваше. Тя дръпна шалчето от врата си и обърса лицето. Сега бе по-добре. Тя привърши обвиването на въжето с лейкопласта и спусна брезента на място; нямаше какво повече да прави, освен да чака. Опипа челото си; стори й се много по-горещо отпреди.

Не трябва да седя на слънце, помисли си Трейси. Тропическото слънце е опасно.

Прекарваше почивката си някъде из Карибско море. Джеф беше дошъл да й поднесе някакви диаманти, но после скочи в морето и изчезна. Тя се опита да му помогне, но той се изхлузи от ръцете й. Водата го заля. Почувства, че се задушава и се дави.

После чу как в самолета влязоха работници.

— Помощ! — извика тя. — Моля, помогнете ми!

Викът се отрони като шепот от устата й и никой не я чу.

Огромните контейнери започнаха да се плъзгат по релсите и да излизат от самолета.

Трейси бе изпаднала в безсъзнание, когато натовариха нейния контейнер в един от камионите на „Брюсиер и Сие“. На пода на транспортния самолет остана подареният й от Джеф шал.

Трейси дойде на себе си от нахлулата в контейнера ярка светлина, когато някой повдигна брезента. Тя отвори очи. Камионът се намираше вече в склада.

Там стоеше Джеф и й се усмихваше.

— Успя — каза той. — Ти си истинско чудо! Дай кутията.

Тя едва видя как Джеф взе поставената до нея кутия.

— Ще се срещнем в Лисабон. — Той се обърна, за да си тръгне, после спря и я погледна. — Изглеждаш ужасно, Трейси. Добре ли си?

Едва успя да каже:

— Джеф, аз…

Но той си бе вече тръгнал. Трейси едва си спомняше какво се случи след това. На дъното на склада тя се преоблече и някаква жена й каза:

— Изглеждате болна, госпожице. Искате ли да повикам лекар?

— Не желая никакви лекари — прошепна Трейси.

На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева. Напусни колкото може по-бързо Амстердам. Когато полицията научи за обира, тя ще затвори града. Нищо лошо не може да стане, но за всеки случай ето ти адреса и ключа на една къща в Амстердам, където ще се чувстваш на сигурно място. В къщата не живее никой.

Летището. Трябва да ида на летището.

— Такси — промълви тя. — Такси.

Жената за миг се подвоуми, после повдигна рамене.

— Добре. Ще повикам такси. Чакайте тук.

Трейси чувстваше, че лети, издига се все по-високо и по-високо и стига чак до слънцето.

— Таксито ви пристигна — каза някакъв мъж.

Как й се искаше хората да престанат да я безпокоят. Единственото й желание бе да си легне.

— Къде желаете да отидете, госпожице? — запита шофьорът.

На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева.

Чувстваше се толкова болна, че не можеше да се качи на самолета. Щяха да я спрат и да извикат лекар. Щяха да започнат да я разпитват. А изпитваше остра нужда да поспи поне няколко минути, след което щеше да се почувства добре.

— Къде отиваме, моля? — попита вече нетърпеливо гласът.

Нямаше къде да ходи. Тя подаде на шофьора адреса на резервната квартира.