— Разбира се, че не — изсумтя Бърк.
— Тогава откъде разбрахте, че е било отровно?
— Усещам отровата по миризмата.
— Какво му казахте?
Израз на задоволство премина по лицето на Бърк.
— Нищо не съм му казал. Само го спуках от бой.
Чувство на безсилие обхвана Джад. Беше сигурен, че може да му помогне, стига да разполага c достатъчно време. Но времето беше изтекло. Това беше вечната опасност при психоанализата — под отдушника на свободно протичащите асоциации тънката корица на цивилизацията можеше да се пръсне и да изскочат на свобода всички примитивни страсти и емоции, гушещи се плътно притиснати в разума подобно на уплашени диви зверове в нощта. Свободният поток на речта беше първото стъпало към свободата. Но в случая c Бърк то се беше превърнало в бумеранг. Сеансите бяха освободили всички потиснати страхове, заключени до този момент в душата му. Бърк бе започнал да показва забележително подобрение c всеки сеанс, съгласявайки се c Джад, че не съществува никакъв заговор срещу него, че той е само претоварен c работа и емоционално изтощен. Джад чувстваше, че води Бърк към точката, от която после могат да започнат задълбочения анализ и да атакуват проблема в самия му корен. Но се оказа, че Бърк е надхитрил лекаря си. Всъщност, той беше изпитвал Джад, предоставяйки му инициативата в опита си да го хване в капан и да разбере дали и той не е един от тях. Харисън Бърк беше подвижна бомба със закъснител, която можеше да експлодира всеки момент. А той нямаше никакъв близък роднина, който да бъде уведомен за това. Дали Джад не трябваше да се обади на президента на компанията и да му каже какво предчувства? Направеше ли го, това означаваше да сложи край на кариерата на Бърк в бизнеса. Щяха да поместят в нервнопсихиатрична клиника. Беше ли наистина прав c диагнозата си, че Бърк е параноик със склонност към човекоубийство? Искаше му се да се консултира и c друг лекар, но Бърк никога не би склонил. И Джад разбра, че му се налага да вземе решението сам.
— Харисън, ще ви помоля да ми обещаете нещо — каза Джад.
— Какво обещание? — запита подозрително Бърк.
— Ако се опитат да ви прекарат, тогава ще им се наложи да използуват насилие спрямо вас, за да ви затворят… Но вие сте достатъчно умен, за да се хванете на уловките им. Така не ще посмеят да ви пипнат.
Очите на Бърк блеснаха.
— За бога, но вие сте на прав път — каза той. — Значи такъв е техният план! Е, нас двамата вече не могат да прецакат, нали така?
Джад чу да се отваря и затваря външната врата на приемната. Погледна часовника си. Беше се появил и следващият му пациент.
Джад спокойно изключи магнитофона.
— Мисля, че за днес стига — каза той.
— Всичко ли записахте на магнитофона? — запита жадно Бърк.
— Всяка дума — потвърди Джад. — Никой не ще посмее да ви докосне. — Той се поколеба. — Мисля, че днес не е необходимо да ходите на работа. Защо не си отидете у дома и си починете?
— Не мога — простена Бърк, c изпълнен c отчаяние глас. — Не отида ли в кабинета си, ще махнат името ми от табелката върху вратата и ще сложат нечие друго име. — Той се приведе поверително към Джад. — Бъдете много внимателен. Ако научат, че сте ми приятел, и вие ще загазите.
Бърк се приближи до вратата към коридора, открехна я на сантиметър и огледа бдително коридора вляво и вдясно. После бързо се изниза.
Джад се вгледа подир него. Умът му беше изпълнен от болка заради това, което му се налагаше да причини на Харисън Бърк.
Може би ако Бърк беше дошъл при него преди шест месеца… И изведнъж една мисъл вледени съзнанието му. Не беше ли се превърнал вече Харисън Бърк в убиец? Възможно ли беше той да е замесен в убийствата на Джон Хансън и Каръл Робъртс? И Бърк, и Хансън бяха негови пациенти. Нищо чудно да се бяха засичали при него. В последните месеци няколко пъти приемните часове на Бърк се бяха случвали след тези на Хансън. А Бърк си имаше навика да закъснява редовно. Можеше да се е сблъскал няколко пъти в коридора c Хансън. Това би било достатъчно да се задейства параноята му, да го накара да си помисли, че Хансън го преследва по петите и го заплашва. При случая c Каръл пък Бърк я виждаше всеки път когато идваше в кабинета му. Беше ли възможно болният му разум да е изтълкувал присъствието й като заплаха за живота му и да е решил да я премахне? От колко време в действителност беше болен Бърк? Съпругата му и трите му деца бяха изгорели в пламъците на случаен пожар. Случаен ли? Трябваше да провери това.
Отиде до вратата към приемната и я отвори.
— Заповядайте — каза той.
Ан Блейк се изправи грациозно и се отправи към него c топла усмивка върху лицето. Джад изпита същото разтърсващо чувство, както и когато я беше видял преди няколко седмици. Тогава за пръв път откакто бе загинала Елизабет усети дълбоко емоционално привличане към жена.
Двете изобщо не си приличаха. Елизабет имаше руса коса, дребна фигурка и сини очи. Ан Блейк беше c черна коса и невероятни виолетови очи, обрамчени от дълги и тъмни ресници. Беше висока, със стройна и вълшебно оформена фигура. Притежаваше жив разум и класическа патрицианска простота, които биха я направили да изглежда недостъпна, ако не беше топлината в очите й. Гласът й беше нисък и мек, със съвсем лека дрезгавина.
Беше на около двайсет и пет години. Несъмнено беше най-красивата жена, която Джад някога беше срещал. Но имаше и още нещо освен красотата, което го беше пленило. Това беше присъствието на една почти осезаема сила, която го привличаше към нея, някаква необяснима реакция, която го караше да се чувства като че ли я познава от цяла вечност. Чувства, за които си беше мислил, че са умрели безвъзвратно, отново изплуваха, като го изненадваха със своята виталност.
Тя се бе появила в кабинета му преди три седмици без предварителен час. Каръл й беше обяснила, че денят му е запълнен до краен предел и физически му е невъзможно да приеме нов пациент. Но Ан спокойно беше попитала дали може да изчака. Беше престояла два часа в приемната, докато накрая Каръл се беше съжалила над нея и я въведе при Джад. Спомни си, че я беше помолил да седне, а тя му се бе представила. Ан Блейк. Домакиня. Джад я беше запитал какъв е проблемът й. Тя се беше поколебала, преди да отговори, че не може да каже със сигурност. Дори не беше сигурна дали въобще има някакъв проблем. Неин близък лекар й бил споменал, че Джад е един от най-блестящите психоаналитици в страната, но когато той се беше заинтересувал за името на колегата си, тя деликатно премълча. Но каквото и да твърдеше Ан, Джад беше сигурен, че е взела името му от телефонния указател.
Беше се опитал да й обясни, че му е абсолютно невъзможно да я поеме, програмата му беше запълнена до край. Предложи й да я препоръча на поне половин дузина добри психоаналитици. Но Ан беше непреклонна. Искаше той да я лекува. Накрая Джад вдигна ръце. Изглеждаше абсолютно нормална, ако не се смяташе леката й напрегнатост, която очевидно се дължеше на някакъв лесно разрешим проблем. За пръв път наруши правилото си да не приема пациенти без препоръката на друг лекар и дори се отказа от почивката си на обяд, за да започне лечението й. През изминалите три седмици се беше появявала два пъти седмично и въпреки това Джад знаеше за нея почти толкова, колкото и първия път. Но за сметка на това пък разбра още нещо за себе си — беше влюбен. За пръв път след смъртта на Елизабет.
По време на първия им сеанс Джад запита дали обича съпруга си, като се ненавиждаше за желанието си тя да каже „не“. Но тя потвърди.
— Да. Той е почтен мъж и много силен.
— Мислите ли за него като за баща? — беше я запитал Джад.
Ан беше втренчила невероятните си виолетови очи в него.
— Не. Не съм търсила бащинска фигура. Имах прекрасно и щастливо детство.
— Къде сте родена?
— В Ривиър, малко градче близо до Бостън.
— И двамата ви родители са още живи?
— Татко е жив. Мама почина от сърдечен удар, когато бях на дванайсет години.
— Добри ли бяха взаимоотношенията на родителите ви?
