— Ние всички носим маски, Анджели. Още в детството ни приучават да крием истинските си чувства, да не даваме показ на ненавистта и страховете си. — Гласът му беше напълно уверен. — Но при един силен стрес Дон Винтън ще смъкне маската си и ще покаже истинското си лице.
— Разбирам.
— Неговото его е и неговата ахилесова пета. Ако бъде застрашен — но наистина застрашен — той ще се прекърши. Сега е на ръба. Няма да мине много време, и ще се срине съвсем. — Джад се поколеба, но след малко продължи, сякаш вече говореше на себе си. — Той е човек c… мана.
— С какво?
— Мана. Това е термин, c който примитивните племена наричат техен съплеменик притежаващ власт върху тях, защото в душата му са се вселили демони, които му придават свръхестествени способности.
— Вие казахте, че той не рисува, не пише или не свири на пиано. Откъде знаете това?
— Светът е пълен c хора на изкуството шизоиди. Повечето от тях успяват да се спасят, без да се отдадат на насилието, чрез своята работа, която им служи като отдушник. Нашият човек не притежава такъв спасителен изход. Той наподобява вулкан. Единственият начин, по който може да се разтовари от напрежението, което го разпъва отвътре, е да избухне. И той избухва: Хансън — Керъл — Муди.
— Искате да кажете, че това са просто безсмислени убийства, извършени от него, защото той е бил…
— За него не са безсмислени. Точно обратното… — Умът на Джад препускаше стремително напред. Още няколко късчета от мозайката бяха заели местата си. Изруга се, загдето толкова дълго време се беше оказал сляп за тях. — Аз съм единственият човек, който Дон Винтън иска да убие. Джон Хансън беше убит, защото го бяха сбъркали c мен. Когато убиецът е разбрал грешката си, той се е върнал в кабинета за следващия си опит. Аз вече си бях отишъл, но той е заварил Керъл там.
Гласът му трепереше от гняв.
— Той я е убил, за да не го издаде, така ли?
— Не. Мъжът, когото търсим, не е садист. Измъчвал е Керъл, защото е искал нещо от нея. Някакво уличаващо доказателство, да речем. А тя не е искала — или не е могла — да му го даде.
— Какво доказателство? — запита Анджели.
— Нямам представа — каза Джад. — Но съм сигурен, че точно това е ключът към загадката. Муди откри отговора и затова го убиха.
— Има още нещо, което не се вписва във вашата теория. Ако например бяха успели да ви убият тогава на улицата, то в такъв случай нямаше да могат да се доберат до доказателството.
— Вписва се. Нека да приемем, че доказателството се намира някъде сред записите на разговорите c моите пациенти. Само по себе си то може да е абсолютно безобидно, но ако го съпоставя c другите факти, би могло да представлява заплаха за тях. Така че те имат два изхода. Или да ми го отнемат, или да ме премахнат, за да не мога да го кажа на никого. Първо се опитаха да ме премахнат. Но по погрешка убиха Джон Хансън. Тогава отидоха на втория вариант. Опитаха се да го вземат от Керъл. Когато и там не успяха, решиха на всяка цена да ме унищожат. Тогава дойде и инцидентът c леката кола. Вероятно са ме проследили, когато отидох при Муди, след което са започнали да следят и него. И когато е открил каква е истината, го убиха.
Анджели гледаше Джад c някаква замислена гримаса върху лицето си.
— Ето затова убиецът няма да се спре пред нищо, докато не ме премахне — заключи спокойно Джад. — Играта е стигнала последния етап — или аз, или той, а човекът, когото търсим, не понася да губи.
Анджели размишляваше над думите на Джад.
— Ако вие сте прав — каза той накрая, — тогава ще имате нужда от охрана.
Той извади служебния си револвер и отвори барабана да види дали е зареден.
— Благодаря ви, Анджели, но не ми трябва пистолет. Ще воювам c тях със собствени оръжия.
Външната врата на кабинета внезапно се отвори c рязко щракане.
— Да не чакате някого?
Джад поклати глава.
— Не. Този следобед нямам пациенти.
Анджели мигновено се придвижи плътно до вратата на кабинета c револвер в ръка. Застана от едната страна и рязко я отвори. На прага стоеше Питър Хадли c увиснала челюст.
— Кой сте вие? — изръмжа Анджели.
Джад се приближи до тях.
— Всичко е наред — каза той. — Това е мой приятел.
— Хей, какво става тук, по дяволите?
— Съжалявам — извини се Анджели и прибра револвера.
— Запознайте се — доктор Питър Хадли — Детектив Анджели.
— Каква е тая лудница при теб? — запита Питър.
— Случи се неприятност — обясни Анджели. — Кабинетът на доктор Стивънс беше малко… атакуван, и ние помислихме, че онези, които са го извършили, пак се връщат.
Джад подхвана подадения му спасителен пояс.
— Да. Но не успяха да намерят това, което са търсили.
— Има ли нещо общо това c убийството на Керъл, Джад? — запита Питър.
Анджели заговори преди Джад да успее да измисли нещо.
— Все още не сме сигурни, доктор Хадли. Засега службата ни е помолила доктор Джад да се въздържа от обсъждане на случая.
— Разбирам — изрече Питър. Той се обърна към Джад. — Не си забравил за обяда, нали?
Джад изведнъж се сети, че съвсем му беше изхвръкнало от ума.
— Разбира се — каза бързо той. После се обърна към Анджели. — Мисля, че се разбрахме за всичко.
— И за последно — каза Анджели. — Сигурни ли сте, че нямате нужда…? — И той потупа револвера си.
Джад поклати глава.
— Благодаря ви, но няма нужда.
— Окей. Пазете се — каза Анджели.
— Ще се пазя — обеща Джад.
По време на обяда Джад беше извънредно замислен, но Питър не го притесняваше c въпроси. Говориха за общи приятели и пациенти, които и двамата бяха лекували. Питър разказа на Джад, че е разговарял c работодателя на Харисън Бърк и много бързо успял да го убеди да прати Бърк на преглед при психиатър. Щели да го изпратят в частна клиника.
Когато вече си пиеха кафето Питър каза:
— Не знам какви проблеми имаш, Джад, но ако мога да ти помогна c нещо…
Джад поклати глава.
— Благодаря ти, Питър, но това е нещо, c което трябва да се справя сам. Веднъж да свърши и ще ти разкажа всичко.
— Надявам се да е скоро — изрече Питър. Той се поколеба, преди да заговори пак. — Джад… сигурен ли си, че не се намираш в никаква опасност?
— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Джад.
Ако не се броеше маниакалният убиец извършил три убийства и решен на всяка цена да прибави и Джад към списъка на жертвите си.
Глава петнадесета
След обяда Джад се върна в офиса си. Повтори същите процедури, както и сутринта, за да избегне и минималното излагане на опасност.
Каквато и да беше тя.
Отново се зарови в лентите, като се вслушваше във всичко, което би могло да подскаже нещо. Сякаш се
