беше гмурнал в някакъв словесен въртоп. Гмежът от звуци кипеше от омраза… ненавист… перверзия… страх… самосъжаление… мегаломания… самота… пустота… болка…
След три часа прослушване той успя да открие само още едно ново име, което да добави към списъка си: Брус Бойд, човекът c когото Джон Хансън беше делил последно леглото. Джад отново постави лентата на Хансън върху магнитофона.
— … сигурно се влюбих в него още първия път, когато го видях. Беше най-красивият мъж, когото някога съм срещал.
— Пасивният или активният партньор беше той, Джон?
— Активният. Точно това ме привлече в него. Той е много силен. И когато по-късно станахме любовници, редовно имахме скандали на тая тема.
— Защо?
— Защото той не съзнаваше колко е силен. Обичаше да се прокрадва зад гърба ми и да ме удря колкото сила му държи. Сигурно си мислеше, че е любовна ласка, но след като един ден за малко не ми счупи гръбнака, едва не го убих. Когато стиска ръцете на хората направо им троши пръстите. Винаги се правеше, че съжалява много, но в действителност Брус обича да причинява болка на хората. Не е необходимо някой да го предизвиква. Много е силен…
Джад спря магнитофона и застина замислен. Хомосексуалният аспект не се вместваше в концепцията за убиеца, но от друга страна пък Бойд беше замесен c Хансън и беше садист и егоист.
Погледна двете имена върху списъка си: Тери Уошбърн, убила мъж в Холивуд и никога не споменала факта пред него; и Брус Бойд, последният любовник на Джон Хансън. Ако убиецът беше един от двамата, то кой?
Тери Уошбърн живееше в апартамент на Сътън Плейс. Цялото й жилище беше украсено в крещящо розово: стените, мебелите, драпериите. Навсякъде беше пълно със скъпи мебели, а стените бяха окичени c картини на френски импресионисти. Джад разпозна два Мане, два Дега, един Моне и един Реноар преди Тери да влезе в стаята. Беше й се обадил по телефона, че иска да я посети. И тя се беше подготвила за посещението му. Беше облякла прозрачен розов пеньоар на голо.
— Ама ти наистина дойде — възкликна тя ликуващо.
— Исках да поговоря c теб.
— Разбира се. Нещо за пийване?
— Не, благодаря.
— Аз пък ще си пийна; тоя случай си заслужава да му ударя едно — каза Тери.
Тя отиде до облицования в корал бар в ъгъла на просторната всекидневна.
Джад я следеше замислено.
Тя се върна c питието в ръка и се разположи до него върху розовия диван.
— Значи накрая и ти се вслуша в долната си глава, сладур — пропя тя. — Знаех си аз, че умираш да опънеш жартела на малката Тери. Ох, луда съм по теб, Джад! Само казвай как ме и навирвам краката. В сравнение c твоя бодил всички останали в живота ми са направо гола вода.
Тя остави чашата си на пода и го сграбчи за слабините.
Джад издърпа ръцете й в своите и ги задържа.
— Тери — каза й той, — имам нужда от твоята помощ.
Съзнанието й обаче не искаше да напусне коловоза, в който беше поела.
— Ох, аз ли не го знам, скъпи — простена тя. — Искам да ми обърнеш смокинята c хастара навън и да ми пръснеш задника. Искам да ми отпориш гьона, искам…
— Тери, изслушай ме! Някой иска да ме убие!
Очите й се разшириха в бавно осъзната изненада. Дали играеше или беше искрена? Припомни си изпълненията й, които беше видял при едно от последните й представления. Беше добра актриса, но само толкова.
— За Бога! Кой… кой иска да те убие?
— Може да е някой измежду пациентите ми.
— Господи, но защо?
— Точно това се опитвам да разбера, Тери. Някой от твоите приятели някога да ти е говорил за убийство? Под формата на игра при някое парти, за забавление?
Тя поклати глава.
— Не.
— Познаваш ли човек на име Дон Винтън?
Той я наблюдаваше отблизо.
— Дон Винтън? Хм. Трябва ли да го познавам?
— Тери… какво мислиш за убийството?
Тялото й потръпна слабо, но забележимо. Държеше я за китките и усети как се ускори пулсът й.
— Възбужда ли те убийството?
— Не знам.
— Помисли си — настоя Джад. — Не те ли възбужда мисълта за него?
Пулсът й започна да бие прекъслечно.
— Не! Разбира се, че не!
— Защо не ми каза за оня мъж, когото си убила в Холивуд?
Без всякакво предупреждение тя стрелна ноктите си към лицето му. Той успя да я сграбчи за китките.
— Мръсен кучи син! Това беше преди двайсет години! …Значи затова си дошъл! Махай се оттук! Изчезвай!
Тя се свлече на пода и захлупи лице в хълцаща истерия.
Джад я наблюдава известно време. Тери беше способна да изпадне в убийствена треска. Нейната несигурност, пълната липса на способност за самопреценка я правеха идеалното оръдие на всеки, решен да се възползува от нея. Тя беше като парче влажна глина в канавката. Този, който я вдигнеше от калта, можеше да извае от нея прекрасна статуя или смъртоносно оръжие — според скулптора. Целият въпрос беше: „Кой я беше използувал последен? Дон Винтън?“
Джад се изправи.
— Съжалявам — каза той.
Излезе излезе от розовия апартамент.
Брус Бойд обитаваше къща в една малка уличка близо до парка в Гринуич Вилидж. Вратата се отвори от филипинец-иконом в бяло сако. Джад съобщи името си и беше поканен да почака във фоайето. Икономът изчезна. Минаха десет минути, после станаха петнайсет. Джад потисна раздразнението си. Може би трябваше предварително да предупреди Анджели къде отива. Ако теорията му беше вярна, следващият опит да му отнемат живота щеше да стане много скоро. А този път атакуващият едва ли щеше да си позволи да пропусне.
Икономът се появи отново.
— Заповядайте, мистър Бойд ще ви приеме — каза той.
Поведе Джад нагоре по стълбата към един обзаведен c вкус кабинет и после дискретно излезе.
Бойд седеше зад едно бюро и пишеше. Беше красив мъж c остри, деликатни черти, орлов нос, и чувствена, пълна уста. Косата му беше руса и къдрава. Когато видя Джад, се изправи на крака. Беше висок шест фута и три инча c гърди и рамене на професионален футболист. Джад си спомни словесното описание което беше направил на убиеца. Бойд напълно се вместваше в него. Джад усети още по-голяма тревога от безгрижието си, загдето не се беше обадил на Анджели.
Гласът на Бойд беше обработен и културен.
— Простете ми, че ви накарах да почакате, доктор Стивънс — произнесе той c приятен глас. — Аз съм Брус Бойд. — И той протегна ръка.
Джад протегна в отговор своята и Бойд го удари в устата c всичката сила на гранитния си юмрук. Ударът беше абсолютно неочакван и го отхвърли назад върху лампата и той я прекатури, като падна върху нея.
— Съжалявам, докторе — каза Бойд, като го гледаше отгоре над него. — Заслужавахте си го. Бяхте
