— Имаше — призна майорът. — Първо ще ви кажа хубавите неща. Тейлър Уинтроп наистина мислеше за хората. — Той замълча за миг. — Помнеше рождените дни и годишнини от сватбата и всички, които работеха с него, го обожаваха. Беше умен и проницателен. Справяше се с всякакви проблеми. И въпреки че работеше всеотдайно, не оставяше семейството си на заден план. Много обичаше жена си и децата си.
— Ами недостатъците?
— Тейлър Уинтроп беше магнит за жените — неохотно отвърна Джак Стоун. — Беше обаятелен, красив, богат и влиятелен. Нито една жена не можеше да му устои. И от време на време… се подхлъзваше. Имаше няколко любовни връзки, но ви уверявам, че не бяха сериозни.
— Майор Стоун, сещате ли се за някой, който да е имал причина да убие Тейлър Уинтроп и семейството му?
Джак Стоун остави вилицата си.
— Моля?
— Човек като него не може да не е имал врагове.
— Госпожице Евънс… да не би да намеквате, че семейство Уинтроп са били убити?
— Просто питам.
Той се замисли за миг и поклати глава.
— Не. Това е абсурдно. Тейлър Уинтроп никога през живота си не е наранил никого. Ако поговорите с приятелите му и хората, които са работили с него, ще го разберете.
— Ще ви кажа какво научих досега — рече Дейна. — Тейлър Уинтроп е бил…
Джак Стоун вдигна ръка.
— Колкото по-малко знам, толкова по-добре, госпожице Евънс. Така ще съм ви от по-голяма полза, ако разбирате какво искам да кажа.
Тя озадачено го погледна.
— Не съвсем.
— Честно казано, за ваше добро е да оставите всичко това. Ако все пак продължите, бъдете внимателна. — Майорът се изправи и излезе от ресторанта.
Дейна остана още известно време, замислена за чутото. „Значи Тейлър Уинтроп не е имал врагове. Може би не подхождам правилно. Ами ако някое от децата му е имало смъртен враг? Или жена му?“
Дейна разказа на Джеф за обяда с майор Джак Стоун.
— Интересно. А сега?
— Искам да се срещна с някои от хората, които са познавали децата на Уинтроп. Пол Уинтроп е бил сгоден за някоя си Хариет Бърк. Били са заедно почти година.
— Чел съм за тях. — Той се поколеба. — Скъпа, знаеш, че изцяло те подкрепям…
— Разбира се, Джеф.
— Но я си представи, че грешиш? Нещастните случаи не са нещо необичайно. Колко време ще ти отнеме това?
— Не много — обеща Дейна. — Ще направя само още някои проверки.
Хариет Бърк живееше в красив мезонет в северозападната част на Вашингтон. Бе стройна тридесетинагодишна блондинка с приятна усмивка.
— Благодаря, че приехте да се срещнем — каза Дейна.
— Не съм съвсем сигурна защо го направих, госпожице Евънс. Споменахте, че се отнасяло за Пол.
— Да. — Дейна внимателно подбра думите си. — Нямам намерение да се ровя в личния ви живот, но вие с Пол сте били сгодени и съм убедена, че сте го познавали по-добре от всеки друг.
— Ще ми се да си мисля така.
— Искам да науча повече за него като човек.
Хариет Бърк се замисли.
— Пол не беше като другите мъже — накрая тихо отвърна тя. — Страстно обичаше живота. Беше мил и грижовен към хората. Можеше да е много забавен. Не се взимаше прекалено на сериозно. Беше страхотен за компания. Щяхме да се женим през октомври. — Младата жена замълча за миг. — Когато загина, имах… имах чувството, че и аз съм умряла. — Хариет погледна репортерката и прибави: — И продължавам да се чувствам така.
— Ужасно съжалявам — каза Дейна. — Знаете ли дали е имал врагове, някой, който да е имал причина да го убие?
Очите на Хариет Бърк се насълзиха.
— Ако го бяхте познавали, нямаше да зададете този въпрос.
Следващата среща на Дейна бе със Стив Рексфорд, бившия иконом на Джули Уинтроп, елегантен англичанин на средна възраст.
— С какво мога да ви помогна, госпожице Евънс?
— Имам няколко въпроса за Джули Уинтроп.
— Да?
— Колко време работихте при нея?
— Четири години и девет месеца.
— Харесвахте ли я?
Рексфорд се усмихна.
— Тя беше невероятно мила, прелестна дама във всяко отношение. Не… Не повярвах на ушите си, когато чух по новините за нещастния случай.
— Джули Уинтроп имаше ли врагове?
Икономът се намръщи.
— Моля?
— Госпожица Уинтроп имала ли е връзка с някого, когото може да е… зарязала? Или някой просто да е имал зъб, на нея или на семейството й?
Стив Рексфорд бавно поклати глава.
— Госпожица Джули не беше такъв човек. Не можеше да нарани никого. Не. Тя щедро раздаваше и времето, и състоянието си. Всички я обичаха.
Дейна внимателно се вгледа в него. Очевидно говореше сериозно. Всички говореха сериозно. „Какво правя аз, по дяволите? — зачуди се тя. — Чувствам се като Дейна Кихот. Само че няма вятърни мелници.“
Следващият в списъка й беше Морган Ормънд, директор на Джорджтаунската художествена галерия.
— Разбрах, че искате да разговаряме за Гари Уинтроп.
— Да. Питах се…
— Смъртта му е огромна загуба. Нашият народ изгуби своя най-голям покровител на изкуството.
— Господин Ормънд, в света на изкуството има огромна конкуренция, нали?
— Конкуренция ли?
— Сигурно понякога се случва няколко души да се стремят да купят една и съща творба и да…
— Разбира се. Но не и с господин Уинтроп. Той имаше невероятна лична колекция и в същото време раздаваше щедри дарения на музеите. Не само на нашата галерия — благотворителната му дейност обхващаше целия свят. Мечтаеше да направи голямото изкуство достъпно за всички.
— Знаете ли дали е имал врагове…
— Гари Уинтроп ли? Не. Категорично.
Последната среща бе с Розалинд Лопес, лична прислужница на Мадлин Уинтроп в продължение на петнадесет години. Сега работеше във фирмата за доставки на съпруга си.
— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, госпожо Лопес. Исках да поговорим за Мадлин Уинтроп.
