Нещо я глождеше и дълго не успя да заспи. Когато на сутринта се събуди, изведнъж осъзна какво не й е давало мира. Парите и бижутата бяха непокътнати. Защо убийците не ги бяха взели?
Тя стана и докато си правеше кафе си спомни пресконференцията на началника на полицията Дан Бърнет.
„Имате ли списък на откраднатите картини?“
„Да. Всички те са добре известни. Списъкът е предаден на музеите, търговците на произведения на изкуството и на колекционерите. В момента, в който някоя от тях се появи, престъпникът ще бъде открит.“
„Крадците сто на сто са знаели, че няма да могат лесно да продадат плячката — помисли си Дейна. — Това означава, че обирът е бил организиран от богат колекционер, който възнамерява да запази картините за себе си. Но нима такъв човек ще се остави в ръцете на двама убийци?“
В понеделник сутринта, когато Кемал се събуди, Дейна му приготви закуска и го заведе на училище.
— Приятен ден, миличък.
— Чао, Дейна.
След като го видя да влиза в сградата, тя се отправи към полицейския участък на Индиана Авеню.
Пак валеше сняг.
Детектив Финикс Уилсън, който ръководеше следствието на убийството на Гари Уинтроп, бе опитен в полицейската работа мизантроп с няколко белега, показващи как е станал такъв. Когато Дейна влезе в кабинета му, той вдигна глава от бюрото си.
— Никакви интервюта — изсумтя детективът. — Когато се появи нова информация за убийството на Уинтроп, ще я чуете на пресконференцията заедно с всички останали.
— Не съм дошла да разговаряме за това — каза Дейна.
Той я изгледа скептично.
— Нима?
— Да. Интересуват ме откраднатите картини. Предполагам, че имате списъка им.
— И какво от това?
— Бихте ли ми дали копие?
— Защо? — подозрително попита детектив Уилсън. — Какво сте намислили?
— Искам да видя какво са откраднали убийците. Може би ще направя предаване за това.
Детективът я погледна замислено.
— Добра идея. Колкото повече се разпространи информацията за картините, толкова по-малка е вероятността убийците да ги продадат. — Той се изправи. — Взели са дванайсет платна и са оставили много повече. Сигурно ги е домързяло да ги носят всичките. Напоследък е трудно да си намериш сигурни помощници. Ще ви донеса списъка.
Върна се след няколко минути и подаде на Дейна два листа.
— Това са откраднатите картини. А това е другият списък.
Тя озадачено го погледна.
— Какъв друг списък?
— На всички платна, които е притежавал Гари Уинтроп, включително онези, които убийците са оставили.
— А, да, благодаря. Признателна съм ви.
В коридора Дейна прегледа списъците. Прочетеното я смути. Тя се запъти към „Кристис“, световноизвестната акционерска къща. Снегът се усилваше и тълпите бързаха да напазаруват за Коледа и да се върнат в топлите си домове и офиси.
Управителят на „Кристис“ веднага я позна.
— Божичко! Каква чест, госпожице Евънс. С какво можем да ви помогнем?
— Имам два списъка на картини — поясни тя. — Ще съм ви благодарна, ако някой ми каже колко струват.
— Разбира се. За нас ще е удоволствие. Насам, моля…
След два часа Дейна влезе в кабинета на Мат Бейкър и каза:
— Става нещо много странно.
— Пак ли се връщаме на теорията за заговора?
— Виж сам. — Тя му подаде по-дългия от двата списъка. — Това са всички произведения на изкуството, собственост на Гари Уинтроп. Току-що бях в „Кристис“ и поисках да оценят платната.
— Хей, тук има адски скъпи неща! Ван Гог, Халс, Матис, Моне, Пикасо, Мане. — Той вдигна поглед. — И?
— А сега виж този списък. — Дейна му даде листа с откраднатите картини.
Мат го прочете на глас.
— Камий Писаро, Мари Лоренсин, Пол Кле, Морис Ютрило, Анри Лебаск. Е?
— Цената на много от платната в пълния списък е над десет милиона — бавно отвърна Дейна. — Повечето от тези в краткия списък струват най-много двеста хиляди.
Мат Бейкър премигна.
— Крадците са взели по-евтините картини, така ли?
— Да. — Тя се наведе напред. — Мат, ако са били професионални крадци, щяха да вземат също парите и бижутата. Искали са да си помислим, че някой ги е наел да откраднат само по-ценните картини. Обаче според тези списъци те не са разбирали нищо от изкуство. Тогава защо всъщност са ги наели? Гари Уинтроп не е имал оръжие. Защо са го убили?
— Искаш да кажеш, че обирът е инсценировка и действителната им цел е била да го убият?
— Не се сещам за друго обяснение.
Мат тежко преглътна.
— Хайде да помислим. Да речем, че Тейлър Уинтроп наистина е имал враг и е бил убит — защо обаче да унищожават цялото му семейство?
— Не знам — каза Дейна. — Тъкмо това имам намерение да открия.
Доктор Арманд Дойч беше един от най-уважаваните психиатри във Вашингтон, внушителен седемдесетгодишен мъж с широко чело и проницателни сини очи.
— Благодаря, че ме приехте, докторе — каза Дейна. — Идвам по много важен въпрос.
— Да?
— Предполагам, че сте чели за нещастните случаи в семейство Уинтроп?
— Разбира се. Ужасна трагедия.
— Ами ако всъщност не става дума за съвпадение? — попита Дейна.
— Какво искате да кажете?
— Че са били убити.
— Семейство Уинтроп — убити? Малко вероятно, госпожице Евънс. Много малко вероятно.
— Но възможно.
— Какво ви кара да смятате така?
— Ами… просто интуиция — призна Дейна.
— Разбирам. Интуиция. — Доктор Дойч внимателно се вгледа в нея. — Гледах репортажите ви от Сараево. Вие сте блестяща журналистка.
— Благодаря.
Психиатърът опря лакти на бюрото, наведе се напред и впи очи в нейните.
— Значи съвсем доскоро сте били на бойното поле на една ужасна война. Нали?
— Да.
— И сте съобщавали за изнасилвания, убийства…
Дейна го слушаше напрегнато.
