Започваше се.
Дейна се уговори с агента по недвижими имоти да й покаже подходящи апартаменти, ала сутринта отиде напразно. Обиколиха Джорджтаун, Дюпонт Съркъл и района на Адамс-Морган.
Жилищата бяха или прекалено малки, или прекалено големи, или прекалено скъпи. По обед тя бе готова да се откаже.
— Не се безпокойте — успокоително каза агентът. — Ще открием нещо по ваш вкус.
— Надявам се — отвърна Дейна. „При това скоро.“
Джоун Синиси не й излизаше от ума. Какво бе знаела за Тейлър Уинтроп, че да го накара да й купи толкова скъп апартамент? „Тя искаше да ми каже нещо — помисли си Дейна. — Убедена съм. Трябва пак да поговоря с нея.“
Когато й позвъни, слушалката вдигна Грета.
— Добър ден.
— Грета, обажда се Дейна Евънс. Може ли да разговарям с госпожица Синиси?
— Съжалявам. Госпожица Синиси не отговаря на никого.
— Ами, кажете й, че я търси Дейна Евънс и че трябва…
— Съжалявам, госпожице Евънс. Госпожица Синиси не разговаря с никого. — Връзката прекъсна.
На следващата сутрин Дейна заведе Кемал на училище. Бледото слънце се опитваше да разкъса облаците, похлупили леденото небе. По ъглите на улиците из целия град едни и същи Дядо Коледовци подрънкваха със звънчета и събираха помощи.
„Трябва да намеря апартамент преди Коледа“ каза си тя.
Прекара утрото в съвещание с новинарския екип. Щяха да излъчат репортаж за особено жестоко неразкрито убийство и Дейна си помисли за Уинтроп.
И за пореден път набра номера на Джоун Синиси.
— Добър ден.
— Грета, непременно трябва да разговарям с госпожица Синиси. Предайте й, че Дейна Евънс…
— Тя няма да разговаря с вас, госпожице Евънс.
Какво ставаше? Дейна отиде при Мат Бейкър.
Посрещна я Аби Ласман.
— Честито! Разбрах, че датата за сватбата е уговорена.
Дейна се усмихна.
— Да.
— Какво романтично предложение! — въздъхна Аби.
— Такъв си е той.
— Дейна, според водещата на предаването за самотници след сватбата трябва да купиш малко консервирани продукти и да ги оставиш в багажника на колата си.
— Защо, по дяволите?
— Защото някой ден може да ти се прииска да се позабавляваш и да закъснееш. Когато Джеф те попита къде си била, просто му показваш консервите и отговаряш: „На пазар“. Той ще…
— Благодаря ти, Аби. Мат свободен ли е?
— Ще му предам, че си тук.
След минута Дейна влезе в кабинета на Бейкър.
— Сядай, Дейна. Добра новина. Току-що получихме последните статистически данни. Снощи пак сме разбили конкуренцията.
— Чудесно. Мат, разговарях с една бивша секретарка на Тейлър Уинтроп и тя…
Той се усмихна.
— Вие девите никога не се отказвате, а? Нали ми каза, че…
— Знам, просто ме изслушай. Тя повдигнала обвинение срещу него, но не се стигнало до процес, защото сключили извънсъдебно споразумение. И сега тази жена живее в огромен апартамент, който не би могла да си позволи със секретарската си заплата. Когато споменах името на Уинтроп, тя се ужаси. Държеше се така, като че ли се страхуваше за живота си.
— Точно така ли ти каза? — търпеливо попита Мат Бейкър.
— Не.
— Каза ли, че се е страхувала от Тейлър Уинтроп?
— Не, но…
— Значи спокойно може да я е страх от приятеля й, който я бие, или от крадци. Нямаш абсолютно нищо, на което да се опреш, нали?
— Ами… — Дейна видя изражението му. — Нищо конкретно.
— Ясно. Виж сега, статистическите данни…
Джоун Синиси гледаше вечерните новини по УТН. Дейна тъкмо казваше:
— … и през последната година престъпността в Съединените щати е намаляла с двайсет и седем процента, главно в Лос Анджелис, Сан Франциско и Детройт…
Тя се взираше в очите на журналистката и напрегнато мислеше. Когато емисията свърши, Джоун Синиси най-после взе решение.
Глава 7
Когато в понеделник Дейна влезе в офиса си, Оливия я посрещна с думите:
— Добро утро. Вече три пъти ви търси някаква жена. Не си каза името.
— Остави ли номер?
— Не. Каза, че пак ще ви позвъни.
Тридесет минути по-късно:
— Оная жена пак се обажда. Искате ли да говорите с нея?
— Да. — Дейна вдигна слушалката. — Ало, Дейна Евънс. Кой…
— Обажда се Джоун Синиси.
Сърцето на Дейна се разтуптя.
— Да, госпожице Синиси…
— Още ли искате да разговаряме? — Говореше нервно.
— Да. Много.
— Съгласна съм.
— Мога да дойда у вас след…
— Не! — Паника. — Трябва да се срещнем някъде другаде. Струва ми се, че… ме следят.
— Както кажете. Къде?
— В секцията за птици в зоопарка. След час.
— Ще дойда.
Зоопаркът пустееше. Ледените декемврийски ветрове, които брулеха града, отблъскваха обичайните тълпи от посетители. Дейна трепереше от студ пред сградата на птиците. Погледна си часовника. Чакаше повече от час. „Ще й дам още петнайсет минути.“
Петнадесет минути по-късно си каза: „Още половин час и си тръгвам.“ След тридесет минути си помисли: „По дяволите! Отказала се е.“
Върна се в службата премръзнала и мокра и с надежда попита Оливия:
— Някой да ме е търсил?
— Цял куп хора. Имената им са на бюрото ви.
Дейна прегледа списъка. Джоун Синиси я нямаше в него. Тя набра номера й. Никой не отговори. „Може пак да е променила решението си.“ Позвъни още два пъти, ала със същия резултат. Замисли се дали да не
