прескочи до апартамента й, но се отказа. „Ще почакам тя да ме потърси.“
Джоун Синиси не й се обади.
В шест часа на следващата сутрин Дейна се обличаше и в движение гледаше новините.
— … Положението в Чечения се влоши. Открити са още десет трупа на руски войници и въпреки уверенията на руското правителство, че бунтовниците са победени, сраженията продължават… Във Вашингтон една жена падна от апартамента си на трийсетия етаж. Жертвата, Джоун Синиси, е бивша секретарка на посланик Тейлър Уинтроп. Полицията разследва случая.
Дейна се вцепени.
— Мат, спомняш ли си за жената, с която имах среща, Джоун Синиси? Бившата секретарка на Тейлър Уинтроп?
— Да. И какво?
— По сутрешните новини съобщиха, че е мъртва.
— Какво?
— Вчера сутринта ми се обади и поиска да се видим. Имала да ми казва нещо много важно. Повече от час я чаках в зоопарка. Не дойде.
Мат я гледаше смаяно.
— Когато разговаряхме по телефона, тя спомена, че я следели.
Бейкър се почеса по брадичката.
— Господи! Какво става, по дяволите?
— Не знам. Искам да се срещна с прислужницата на Джоун Синиси.
— Дейна…
— Да?
— Внимавай. Много внимавай.
Във фоайето на жилищния блок я посрещна друг портиер.
— Какво обичате?
— Аз съм Дейна Евънс. Идвам по повод смъртта на госпожица Синиси. Ужасна трагедия.
На лицето на портиера се изписа тъжно изражение.
— Да, така е. Тя беше прекрасна жена. Вярно, малко затворена.
— Често ли й идваха гости? — небрежно попита Дейна.
— Не. Водеше много уединен живот.
— Вие ли бяхте дежурен вчера, когато… когато се е случило нещастието?
— Не, госпожо.
— Значи не знаете дали е била сама?
— Не, госпожо.
— Но все някой е бил дежурен.
— О, да. Денис. Полицията го разпита. Когато бедната госпожица Синиси паднала, той бил отишъл да свърши някаква работа.
— Искам да поговоря с Грета, прислужницата на госпожица Синиси.
— Боя се, че не е възможно.
— Защо?
— Няма я.
— Къде е?
— Каза, че се прибирала у дома. Беше ужасно разстроена.
— Къде живее?
Портиерът поклати глава.
— Нямам представа.
— В момента в апартамента има ли някой?
— Не, госпожо.
Дейна бързо взе решение.
— Шефът ми в УТН ме натовари да направя репортаж за смъртта на госпожица Синиси. Чудя се дали може пак да видя жилището й. Бях там преди няколко дни.
Той се замисли за миг, после сви рамене.
— Не виждам защо не. Ще ви придружа.
— Благодаря.
Двамата мълчаливо се качиха на последния етаж. Портиерът извади ключ и отключи вратата на апартамент А.
От последното й идване нищо не се бе променило. „Само че Джоун Синиси я няма.“
— Нещо конкретно ли искате да видите, госпожице Евънс?
— Не — излъга тя. — Просто ми се щеше да освежа паметта си.
Дейна влезе в дневната и се запъти към огромната тераса.
— Оттам е паднала бедната госпожица Синиси — каза портиерът.
Висока около метър и двадесет стена обграждаше терасата. Нямаше начин някой да падне случайно.
Дейна погледна надолу към улицата. Кой би могъл да е толкова жесток, че да извърши такова нещо? Тя потръпна.
Портиерът се приближи до нея.
— Добре ли сте?
Дейна дълбоко си пое дъх.
— Да, благодаря.
— Искате ли да видите нещо друго?
— Не, това е достатъчно.
Фоайето на полицейския участък гъмжеше от престъпници, пияници, проститутки и отчаяни туристи със загадъчно изчезнали портфейли.
— Искам да се срещна с детектив Маркъс Ейбрамс — каза Дейна на дежурния.
— Третата врата отдясно.
— Благодаря. — Тя тръгна по коридора. Вратата на детектив Ейбрамс бе отворена. — Детектив Ейбрамс?
Детективът стоеше до кантонерката — едър мъж с шкембе и уморени кафяви очи.
— Да? — Той я позна. — Дейна Евънс. Какво обичате?
— Научих, че вие разследвате… — пак тази мъчителна дума — … нещастието с Джоун Синиси.
— Точно така.
— Можете ли да ми кажете нещо по случая?
Ейбрамс взе няколко листа и седна.
— Няма много за казване. Било е или нещастен случай, или самоубийство. Седнете.
Дейна се настани на един от столовете.
— Имало ли е някой при нея?
— Само прислужницата. Била в кухнята. Твърди, че в апартамента нямало никой друг.
— Знаете ли къде мога да намеря прислужницата?
Той се замисли.
— Довечера ще я покажете по новините, а?
Дейна му се усмихна.
— Точно така.
Детектив Ейбрамс отиде при кантонерката и извади малък фиш.
— Грета Милър. Кънектикът Авеню хиляда сто и осемдесет. Това достатъчно ли е?
Двадесет минути по-късно Дейна шофираше по Кънектикът Авеню и следеше номерата на сградите: 1170… 1172… 1174… 1176… 1178…
