На номер 1180 имаше паркинг.
— Наистина ли смяташ, че са хвърлили тая Синиси от терасата? — попита Джеф.
— Джеф, човек не си урежда срещи преди да се самоубие. Някой не е искал Джоун Синиси да ми каже нещо. Бясна съм. Като историята с баскервилското куче. Никой не е чул кучето да лае. Никой не знае нищо.
— Започва да става страшно. Не съм сигурен, че трябва да продължиш.
— Вече не мога да се откажа.
— Ако си права, Дейна, шестима души са убити.
Тя мъчително преглътна.
— Знам.
— Прислужницата е дала на полицията фалшив адрес, след което е изчезнала — каза Дейна на Мат Бейкър. — По време на разговора ни Джоун Синиси ми се стори нервна, но не и готова да се самоубие. Някой й е помогнал да скочи от терасата.
— Обаче нямаме доказателства.
— Не. Но съм права, убедена съм. Джоун Синиси се държеше съвсем нормално до момента, в който споменах името на Тейлър Уинтроп. После изпадна в паника. Тогава за пръв път зърнах пролука в лъскавата легенда, която си е създал Тейлър Уинтроп. Никой не дава такива пари на една секретарка, ако тя не разполага с нещо голямо срещу него. Било е изнудване. Става нещо странно. Мат, познаваш ли някой, който е работил с Тейлър Уинтроп и е имал търкания с него, някой, който няма да се бои да говори свободно?
Бейкър се замисли за миг.
— Потърси Роджър Хъдсън. Преди да се оттегли той беше председател на парламентарната група на мнозинството в Сената и е работил с Уинтроп в различни комисии. Може да знае нещо. Той не се страхува от никого.
— Ще ми уредиш ли среща с него?
— Ще опитам.
Един час по-късно Мат Бейкър й се обади.
— В четвъртък в дванайсет часа Роджър Хъдсън ще те приеме в дома си в Джорджтаун.
— Благодаря, Мат. Признателна съм ти.
— Трябва да те предупредя, Дейна…
— Да?
— Понякога Хъдсън е много рязък.
— Ще внимавам.
Мат Бейкър се канеше да излезе от кабинета си, когато на прага се появи Елиот Кромуел.
— Исках да поговорим за Дейна.
— Проблем ли има?
— Не. Обаче тая история с Тейлър Уинтроп…
— Да?
— Мисля, че си губи времето. Познавах Тейлър Уинтроп и семейството му. Всички бяха прекрасни хора.
— Чудесно — отвърна Бейкър. — Тогава Дейна спокойно може да продължи.
Елиот Кромуел го изгледа за миг, после сви рамене.
— Дръж ме в течение.
— Линията секретна ли е?
— Да, господине.
— Добре. Много разчитаме на информацията от УТН. Убедени ли сте, че е сигурна?
— Категорично. Идва право от върха.
Глава 8
В сряда сутринта, докато приготвяше закуската, Дейна чу навън шум. Погледна през прозореца и с изненада видя пред блока камион, в който няколко души товареха мебели.
Кой можеше да се изнася? Всички апартаменти бяха заети с дългосрочни договори за наем.
Няколко минути по-късно на вратата се почука. Беше Дороти Уортън.
— Дейна, нося ти новина — възбудено каза тя. — С Хауард заминаваме за Рим.
Дейна я зяпна удивено.
— За Рим ли? Кога?
— Днес. Невероятно, нали? Миналата седмица един човек потърси Хауард и двамата си приказваха нещо. Хауард ми каза да си мълча. Снощи същият човек се обади и му предложи работа в Италия. С три пъти по-голяма от сегашната му заплата. — Дороти сияеше.
— Ами, това е… това е чудесно. Ще ми липсвате.
— И ти ще ни липсваш.
На прага се появи Хауард.
— Дороти вече ти съобщи новината, нали?
— Да. Радвам се за вас. Но си мислех, че завинаги сте се настанили тук. И изведнъж…
— Направо не вярвам на късмета си — прекъсна я той. — Стана съвсем ненадейно. И компанията е сериозна. „Италиано Рипристино“. Един от най-големите италиански концерни. Един от клоновете им се занимава с реставрация на древни руини. Не знам откъде са научили за мен, но пратиха човек чак дотук да ми предложи договор. В Рим има много паметници, които се нуждаят от възстановяване. Дори ще платят остатъка от наема на апартамента тук до края на годината и ще си получим депозита. Единственият проблем е, че утре трябва да сме в Рим. Това значи, че се налага да освободим апартамента още днес.
— Малко необичайно, нали? — колебливо попита Дейна.
— Ами сигурно бързат.
— Искате ли да ви помогна с багажа?
Дороти поклати глава.
— Не. Не сме спали цяла нощ. Повечето от вещите ни ще отидат за благотворителност. С новата заплата на Хауард ще можем да си позволим много по-хубави.
Дейна се засмя.
— Обаждай ми се, Дороти.
Един час по-късно семейство Уортън напусна жилището си и замина за Рим.
— Би ли проверила една компания? — попита Дейна секретарката си.
— Естествено — отвърна Оливия.
— Казва се „Италиано Рипристино“. Мисля, че централата й е в Рим.
— Ясно.
Тридесет минути по-късно Оливия й подаде лист хартия.
— Ето я. Една от най-големите фирми в Европа.
Дейна въздъхна облекчено.
— Чудесно. Радвам се да го чуя.
— Между другото — рече секретарката, — компанията не е частна.
— О?
— Не. Държавна собственост е.
Същия следобед в апартамента на семейство Уортън се нанесе очилат мъж на средна възраст.
