— Не знам. Искам да кажа, не знам дали имам актьорски качества. Никога не съм…
— Не се тревожете. Аз ще се погрижа за това. Ще ви платим всички разходи, естествено. Лично ще режисирам пробните снимки. Кога можете да пристигнете?
Тя се замисли за графика си.
— След три седмици.
— Добре. Студиото ще уреди всичко.
Когато затвори, Рейчъл осъзна, че не се е посъветвала с Джеф. „Той няма да възрази. И без това рядко сме заедно.“
— В Холивуд ли? — повтори той.
— Ще бъде забавно, Джеф.
— Добре. Върви. Сигурен съм, че ще се представиш чудесно.
— Можеш ли да дойдеш с мен?
— Мила, в понеделник играем в Кливланд, после заминаваме за Вашингтон и след това за Чикаго. Остават ни още много мачове. Мисля, че отборът ще забележи отсъствието на един от основните си питчъри.
— Жалко. — Тя се опита да говори небрежно. — Пътищата ни като че ли винаги се разминават, а, Джеф?
— Определено.
Рейчъл понечи да прибави още нещо, но си помисли: „Сега не е моментът“.
На лосанджелиското летище я посрещна служител на студиото с огромна лимузина.
— Казвам се Хенри Форд. — Той се усмихна. — Случайно съвпадение. Викат ми Ханк.
Лимузината се вля в уличното движение.
— Идвали ли сте в Холивуд, госпожице Стивънс?
— Да, често. За последен път преди две години.
— Е, оттогава всичко се е променило. Станал е по-голям и по-красив. Студиото ви резервира стая в „Шато Мармонт“. Там отсядат всички звезди.
— Наистина ли? — престори се на впечатлена Рейчъл.
— О, да. Там е починал Джон Белуши,5 нали знаете, след свръхдоза наркотик. Божичко! Там са отсядали Гейбъл, Пол Нюман и Мерилин Монро. — Изреждането на имена продължи и Рейчъл престана да го слуша.
„Шато Мармонт“ се намираше на север от Сънсет Стрип и приличаше на замък от кинодекор.
— Ще ви взема за студиото в два часа — каза Хенри Форд. — Там ще се срещнете с Родерик Маршал.
След два часа Рейчъл беше в кабинета на Родерик Маршал. Той бе четиридесетинагодишен, дребен и набит, с неизчерпаема енергия.
— Радвам се, че дойде — каза й режисьорът. — Ще те направя голяма звезда. Утре ще направим пробните снимки. Една от асистентките ми ще те заведе в гардеробната да ти избере нещо хубаво. Ще снимаме дубъл от един от най-добрите ни филми, „Краят на мечтите“. Утре сутринта в седем часа ще те гримираме и фризираме. Предполагам, че това не е ново за теб, а?
— Не — безизразно отвърна тя.
— Сама ли си тук, Рейчъл?
— Да.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
Тя се замисли за миг.
— Чудесно.
— Ще те взема в осем часа.
Вечерта беше шеметна.
— Ако знаеш къде да идеш и успееш да влезеш — каза й Родерик Маршал, — в Лос Анджелис се намират едни от най-страхотните клубове на света.
Започнаха в „Стандарт“, модерен бар, ресторант и хотел на Сънсет Булевард. Зад заскрежената витрина на входа имаше гол модел, покрит с рисунки.
— Страхотно, нали?
— Невероятно — съгласи се Рейчъл.
Обиколиха няколко шумни, претъпкани клуба. Накрая Родерик Маршал остави изтощената Рейчъл в хотела.
— Наспи се добре. Утрешният ден ще промени живота ти.
В 07:00 Рейчъл беше в гримьорната. Гримьорът Боб Ван Дусен я измери с поглед и попита:
— За какво ми плащат?
Тя се засмя.
— Ти нямаш нужда от грим. Природата вече се е погрижила.
— Благодаря.
Когато я гримира, гардеробиерката й помогна да облече роклята, която бяха избрали предния следобед. Един от асистент-режисьорите я заведе в голямо студио.
Родерик Маршал и екипът му я очакваха. Режисьорът я погледна за миг.
— Съвършена си. Пробните снимки ще се състоят от две части, Рейчъл. Първо ще седнеш на този стол и аз ще ти задам няколко въпроса. Просто се дръж естествено.
— Ясно. А втората част?
— Кратката сцена, за която ти споменах.
Рейчъл седна. Родерик Маршал стоеше зад камерата до оператора.
— Готова ли си?
— Да.
— Добре. Отпусни се. Всичко ще мине чудесно. Камера. Начало. Добро утро.
— Добро утро.
— Казаха ми, че си модел.
Рейчъл се усмихна.
— Да.
— Как започна?
— Бях на петнайсет. Собственикът на една агенция за манекени ме видя в един ресторант с майка ми, дойде при нас, поговори с нея и след няколко дни станах модел.
Разговорът продължи петнадесетина минути, по време на които проличаха интелигентността и самообладанието на Рейчъл.
— Стоп! Чудесно! — Родерик Маршал й подаде сценария. — Ще направим почивка. Прочети го. Когато си готова, само ми кажи и ще заснемем дубъла. Страхотна си, Рейчъл!
Тя прочете сценария. Съпруга искаше от мъжа си развод.
— Готова съм.
Запознаха я с Кевин Уебстър, който щеше да й партнира — красив млад мъж от холивудски калъп.
— Добре — каза режисьорът. — Да започваме. Камера. Начало.
Рейчъл погледна Кевин Уебстър.
— Сутринта разговарях с адвокат за развода, Клиф.
— Чух. Не трябваше ли първо да приказваш с мен?
— Вече приказвахме. Цяла година. С брака ни е свършено. Ти просто не ме слушаш, Джеф.
— Стоп — каза Родерик Маршал. — Рейчъл, той се казва Клиф.
— Съжалявам — засрамено отвърна тя.
„Всъщност това се отнася за нас с Джеф — помисли си Рейчъл. — С нашия брак е свършено. Как се случи? Ние живеем заедно. Почти не се виждаме. Срещаме се с привлекателни хора, но не можем да се
