— Така или иначе, тя има нужда от морална подкрепа. Искам следобед да замина за Флорида.
— Разбира се. Мори Фалстийн ще те замести. Обади ми се да ми кажеш как е Рейчъл.
— Непременно. Благодаря, Мат.
Два часа по-късно Джеф се качи на самолета за Маями.
Най-непосредственият проблем на Дейна беше Кемал. „Не мога да замина за Аспен, без да съм намерила сигурен човек да го гледа — помисли си тя. — Но кой може да се справя с чистенето, прането и най-непослушното момче на света?“
Позвъни на Памела Хъдсън.
— Извинявай, че те безпокоя, Памела, но се налага да замина за известно време и няма на кого да оставя Кемал. Случайно да познаваш добра детегледачка с търпение на светица?
Последва кратко мълчание.
— Да. Казва се Мери Роуан Дейли, преди години работеше при нас. Истинско съкровище е. Ще я потърся и ще й кажа да ти се обади.
— Благодаря ти.
— Дейна, търси те някоя си Мери Дейли — каза Оливия.
Тя вдигна слушалката.
— Госпожа Дейли?
— Да, аз съм. — В топлия й глас се долавяше силен ирландски акцент. — Госпожа Хъдсън каза, че имате нужда от детегледачка за сина ви.
— Точно така — потвърди Дейна. — Налага се да замина за ден-два. Можете ли да се отбиете вкъщи утре рано сутринта, да речем в седем часа, за да поговорим?
— Естествено. За щастие в момента съм свободна.
Дейна й даде адреса си.
— Ще дойда, госпожице Евънс.
На другата сутрин Мери Дейли пристигна точно в седем. Беше петдесетинагодишна, ниска и топчеста, с бодра походка и широка усмивка. Стисна ръката на Дейна и каза:
— Много се радвам да се запознаем, госпожице Евънс. Гледам ви по телевизията винаги, когато мога.
— Благодаря.
— А къде е младият господин?
— Кемал! — извика Дейна.
Момчето излезе от стаята си и погледна госпожа Дейли с изражение, което казваше: „Отврат“.
Детегледачката се усмихна.
— Кемал, нали? Ти си първият човек с това име, с когото се запознавам. — Тя се приближи до него. — Трябва да ми кажеш какво обичаш да ядеш. Аз съм страхотна готвачка. Двамата чудесно ще се разбираме.
„Надявам се“ — помисли си Дейна.
— Госпожо Дейли, ще можете ли да останете при Кемал, докато отсъствам?
— Разбира се, госпожице Евънс.
— Чудесно — признателно каза Дейна. — Вижте, тук не е много просторно. Условията за спане са…
Жената се усмихна.
— Не се безпокойте. Диванът ще свърши работа.
Дейна облекчено въздъхна. После си погледна часовника.
— Ще дойдете ли с мен да заведем Кемал на училище? После трябва да го вземете в два без петнайсет.
— Естествено.
Кемал се обърна към нея.
— Ще се върнеш, нали, Дейна?
Тя го прегърна.
— Разбира се, че ще се върна, миличък.
— Кога?
— След няколко дни. — „С някои отговори.“
На бюрото й я очакваше пакетче в красива обвивка. Тя любопитно го разгледа и го отвори. Вътре имаше златна писалка. На картичката пишеше: „Скъпа Дейна, приятно пътуване.“ Подписът гласеше: „Бандата“.
Дейна прибра писалката в чантата си.
Докато Дейна се качваше на самолета, един мъж в работнически дрехи натисна звънеца на бившия апартамент на семейство Уортън. Вратата се отвори, новият наемател кимна и отново я затвори. Мъжът натисна звънеца на Дейна.
Госпожа Дейли застана на прага.
— Да?
— Госпожица Евънс ме прати да поправя телевизора й.
— Заповядайте.
Глава 12
Рейчъл Стивънс посрещна Джеф на международното летище в Маями.
„Боже мой, тя е невероятно красива! — помисли си Джеф. — Не мога да повярвам, че е болна.“
Рейчъл го прегърна.
— О, Джеф! Благодаря ти, че дойде.
— Изглеждаш поразително — увери я той.
Двамата се запътиха към очакващата ги лимузина.
— Всичко ще се окаже наред, ще видиш.
— Разбира се.
— Как е Дейна?
Джеф се поколеба. Точно в този момент не искаше да парадира с щастието си.
— Добре е.
— Късметлия си. Тя е чудесна. Знаеш ли, другата седмица имам снимки на Аруба.
— На Аруба ли?
— Да. Можеш ли да се сетиш защо приех тази работа? Защото там прекарахме медения си месец. Хотелът беше прекрасен, нали? А как се казваше планината, на която се изкачихме?
— Хуиберг.
Рейчъл се усмихна.
— Не си забравил.
— Никой не забравя медения си месец, Рейчъл.
Тя постави длан върху ръката му.
— Беше истински рай, нали? Никога не съм виждала такива невероятни бели плажове.
— А ти се страхуваше, че ще почернееш. Увиваше се като мумия. — Замълчаха за миг.
— Най-много съжалявам за това, Джеф.
— За какво?
— Че нямахме… няма значение. — Рейчъл го погледна. — Прекарахме си вълшебно на Аруба.
— Невероятно място — избегна директния отговор той. — Риболов, сърф, гмуркане, тенис, голф…
— Само че нямахме много време за това, нали?
Джеф се засмя.
