— Новите учители ми харесват. Математикът е върхът…
— Чудесно.
— Момчетата в това училище са много по-свестни. Мислят, че новата ми ръка е супер. В моя клас има едно адски готино момиче. Май ме харесва. Казва се Лизи.
— Ти харесваш ли я, миличък?
— Да. Готино гадже.
„Той расте“ — с неочаквано бодване в гърдите си помисли Дейна.
По-късно, когато Кемал си легна, тя отиде в кухнята при госпожа Дейли.
— Кемал изглежда толкова… спокоен. Не мога да изразя благодарността си към вас.
— Всъщност вие ми правите услуга — усмихна се жената. — Все едно отново се грижа за едно от собствените си деца. Те вече пораснаха, нали разбирате. С Кемал си прекарваме чудесно.
— Радвам се.
Дейна изчака до полунощ и след като Джеф не се обади, си легна. Дълго си мисли за него. Питаше се дали се е любил с Рейчъл.
Мъжът в съседния апартамент набра един телефонен номер и каза:
— Всичко е спокойно.
Клетъчният й телефон иззвъня.
— Джеф, мили. Къде си?
— В болницата във Флорида. Операцията свърши. Онкологът още не е получил окончателните резултати.
— О, Джеф! Дано да няма метастази.
— Дано. Рейчъл иска да остана при нея няколко дни. Исках да те попитам дали…
— Разбира се. Трябва да останеш.
— Няма да се бавя. Ще се обадя на Мат да го предупредя. Нещо ново при вас?
За миг Дейна се изкуши да му разкаже за Аспен. „Той си има достатъчно грижи.“
— Нищо. Всичко е наред.
— Прати целувки на Кемал. Останалите са за теб.
Джеф затвори. Към него се приближи медицинска сестра.
— Господин Конърс? Доктор Янг иска да ви види.
— Операцията мина добре — каза онкологът, — но тя ще има нужда от много емоционална подкрепа. Ще се чувства непълноценна като жена. Когато дойде в съзнание, ще изпадне в паника. Трябва да й покажете, че е нормално да се страхува.
— Разбирам.
— Следващият кризисен момент ще е радиационната терапия. Този период може да се окаже особено травмиращ.
Джеф се замисли за близкото бъдеще.
— Има ли някой, който да се грижи за нея? — попита лекарят.
И Джеф осъзна, че освен него Рейчъл наистина си няма никого.
В самолета на „Еър Франс“ до Ница Дейна включи лаптопа си, за да прегледа събраната информация. Провокативна, ала определено неубедителна. „Доказателства — помисли си тя. — Без доказателства няма предаване. Ако успея…“
— Приятен полет, нали?
Дейна се обърна към мъжа, който седеше до нея. Бе висок, привлекателен и говореше с френски акцент.
— Да, наистина.
— Били ли сте във Франция?
— Не, за пръв път ми е.
Мъжът се усмихна.
— О, очаква ви истински празник. Това е вълшебна страна. — Той се наведе към нея. — Имате ли приятели, които да ви я покажат?
— Ще ме чакат съпругът ми и трите ми деца — отвърна Дейна.
— Жалко. — Той кимна, обърна се и взе вестника си.
Дейна сведе поглед към компютъра. Едно изречение привлече вниманието й. Пол Уинтроп, който беше загинал в автомобилна катастрофа, бе имал хоби.
Автомобилизъм.
Когато самолетът кацна на летището в Ница, Дейна влезе в терминала и отиде на гишето за коли под наем.
— Казвам се Дейна Евънс. Имам…
Служителят вдигна поглед.
— А, госпожица Евънс? Колата ви чака. — Той й подаде формуляра. — Подпишете се тук.
— Ще ми трябва и карта на южна Франция. Случайно да…
— Разбира се, госпожице. — Той бръкна под гишето и извади картата. — Заповядайте.
В небостъргача на УТН Елиот Кромуел попита:
— Къде е сега Дейна, Мат?
— Във Франция.
— Има ли някакъв напредък?
— Още е рано.
— Безпокоя се за нея. Струва ми се, че прекалено много пътува. В наше време пътуванията са опасни. — Той помълча. — Много опасни.
В Ница беше студено и Дейна се зачуди какво е било времето в деня на смъртта на Пол Уинтроп. Качи се в очакващия я на паркинга ситроен и потегли по Гран Корниш.
Катастрофата се бе случила на магистралата при Рокбрюн-Кап-Мартен, курорт на Средиземно море.
Когато наближи мястото, Дейна намали скоростта, загледана в опасните остри завои. Къде ли се беше преобърнал Пол Уинтроп. И изобщо какво беше правил тук? Може би беше имал среща с някого? Дали беше участвал в рали?
Рокбрюн-Кап-Мартен бе средновековно селце с древен замък, черква, исторически пещери и луксозни вили. Дейна паркира в центъра и отиде да потърси полицейския участък. Спря един мъж, който излизаше от някакъв магазин, и попита:
— Извинете, бихте ли ми казали къде е полицейският участък?
— Je ne parle anglais, j’ai peur de ne pouvoir vous aider, mais…7
— Полиция. Полиция.
— Ah, oui. — Той посочи. — La deuxieme rue a gauche.8
— Merci.9
— De rien.10
Участъкът се помещаваше в стара порутена сграда с бяла мазилка. На регистратурата седеше униформен полицай на средна възраст.
— Bonjour, madame.11
— Bonjour.12
— Comment puis-je vous aider?13
