— Той очаква ли ви?
— Не. Аз… случайно минавам оттук и реших да се отбия за малко. Той тук ли е?
— Да. Заповядайте.
— Благодаря. — Дейна влезе и жената я заведе в дневната.
— Ралф, имаш гостенка.
Ралф Бенджамин стана от люлеещия се стол.
— Здравейте. Познаваме ли се?
Дейна се вцепени. Мъжът беше сляп.
Глава 14
Дейна и Мат Бейкър бяха в заседателната зала на УТН.
— Ралф Бенджамин бил във Франция на гости на сина си — обясняваше тя. — Куфарчето му изчезнало от хотелската стая. Появило се на другия ден, но паспортът му липсвал. Мат, човекът, който го е откраднал и е използвал името на Бенджамин, а после се е представил пред полицията като свидетел на катастрофата, е убил Пол Уинтроп.
Мат Бейкър мълча дълго и накрая каза:
— Време е да съобщим в полицията, Дейна. Ако си права, престъпникът хладнокръвно е убил шестима души. Не искам ти да си седмата. Елиот също се безпокои за теб. Според него ровиш прекалено надълбоко.
— Още не можем да идем в полицията — възрази Дейна. — Всички улики са косвени. Нямаме доказателства. Не знаем кой е убиецът, нито какъв е мотивът му.
— Имам лошо предчувствие. Става прекалено опасно. Не искам да ти се случи нещо.
— Аз също — сериозно отвърна тя.
— Каква е следващата ти стъпка?
— Ще открия какво се е случило с Джули Уинтроп.
— Операцията мина успешно.
Рейчъл бавно отвори очи и видя Джеф.
— Отрязаха ли я?
— Рейчъл…
— Страх ме е да се пипна. — Рейчъл се мъчеше да сдържи сълзите си. — Вече не съм жена. Никой мъж няма да ме обича.
Той стисна треперещите й ръце.
— Грешиш. Аз никога не съм те обичал заради гърдите ти, Рейчъл. Обичах те заради самата теб.
Рейчъл успя измъчено да се усмихне.
— Наистина се обичахме, нали, Джеф?
— Да.
— Ще ми се… — Тя погледна към гърдите си и лицето й се напрегна.
— По-късно ще поговорим за това.
Рейчъл стисна ръката му още по-силно.
— Не искам да съм сама, Джеф. Не и докато всичко това не свърши. Моля те, не ме оставяй.
— Рейчъл, трябва да…
— Не още. Не знам какво ще правя, ако си тръгнеш.
Влезе една медицинска сестра.
— Бихте ли ни извинили, господин Конърс?
Рейчъл не искаше да пусне ръката му.
— Не си отивай!
— Ще се върна.
Късно същата вечер клетъчният телефон на Дейна иззвъня и тя се втурна от другия край на стаята да отговори.
— Дейна? — Обаждаше се Джеф.
Обзе я вълнение.
— Ало. Как си, мили?
— Добре.
— Как е Рейчъл?
— Операцията мина успешно, но тя, изглежда, иска да се самоубие.
— Джеф… жената не може да съди за себе си по гърдите си или…
— Знам, но Рейчъл не е обикновена жена. Преценявали са я по външния й вид от петнайсетгодишна. Тя е един от най-високо платените модели в света. И сега смята, че всичко това е свършило. Чувства се като изрод. Убедена е, че няма за какво да живее.
— Какво ще правиш?
— Ще остана при нея още няколко дни. Разговарях с лекаря. Той все още не е получил окончателните резултати и не знае дали има метастази. Според него ще се наложи химиотерапия.
Дейна нямаше какво да му отговори.
— Липсваш ми — каза Джеф.
— И ти ми липсваш, мили. Купила съм ти коледни подаръци.
— Ще ми ги дадеш, когато се видим.
— Разбира се.
— Уморена ли си от всички тия пътувания?
— Още не.
— Не забравяй да оставяш мобифона си включен. Възнамерявам скоро да проведа с теб някои неприлични разговори.
Дейна се усмихна.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. Пази се, мила.
— И ти. — Връзката прекъсна.
Дейна затвори и дълго седя, замислена за Джеф и Рейчъл. После се изправи и отиде в кухнята.
— Още една палачинка, миличък? — тъкмо питаше госпожа Дейли.
— Не, благодаря.
Дейна спря на вратата и се загледа в тях. За краткото време, откакто детегледачката бе с него, Кемал се беше променил много. Бе станал спокоен и щастлив. „Може би аз не съм подходяща майка за него — с ревност си помисли Дейна. Спомни си за дългите дни и вечери, прекарвани в телевизионното студио. — Може би трябва да го осинови някой като госпожа Дейли. — Тя се отърси от унилото си настроение. — Какво ми става? Кемал ме обича.“
Дейна седна на масата.
— Още ли ти харесва в новото училище?
— Супер е.
Тя стисна ръката му.
— Кемал, боя се, че пак се налага да замина.
— Няма проблем — безразлично отвърна момчето.
Отново я връхлетя ревност.
— Къде отивате сега, госпожице Евънс? — попита госпожа Дейли.
— В Аляска.
— Пазете се от гризлитата и белите мечки — каза госпожа Дейли.
Полетът от Вашингтон до Джуно, столицата на Аляска, продължи девет часа с междинно кацане в Сиатъл. На летището в Джуно Дейна отиде на гишето за автомобили под наем.
