Границите на пистите са маркирани и всеки, който ги напусне, си поема риска. Джули Уинтроп се беше спуснала извън тези граници. Не я открихме лесно.
— Господин Боулър, каква е процедурата, когато изчезне скиор?
— Първо се обаждаме на приятелите на скиора, за да видим дали не е при тях. Проверяваме в баровете. Така не се налага хората ни да търсят някой пияница, заседнал пред чашата.
— Ами ако някой наистина се изгуби? — попита Дейна.
— Взимаме описанието на изчезналия скиор, проверяваме дали е добър и установяваме къде са го видели за последен път. Винаги питаме дали имат фотоапарати.
— Защо?
— Защото в такъв случай ги търсим в най-живописните местности. Ако не ги открием, разширяваме зоната на издирване извън границите на пистите. Уведомяваме щатската полиция и те ни пращат хеликоптер. Спасителните групи се състоят от по четирима души. В издирването се включва и въздушният патрул.
— Сериозна организация.
— Така е. Но не забравяйте, че общата площ на пистите е шестстотин и трийсет акра и средно на година ни се падат по четирийсет издирвания. Повечето са успешни. — Брус Боулър погледна през прозореца към студеното навъсено небе. — Ще ми се и с Джули да беше така. — Той отново се обърна към Дейна. — Както и да е, всеки ден след затварянето на лифтовете ски-патрулът прави проверка.
— Казаха ми, че Джули Уинтроп често се спускала от върха на Игълкрест.
Боулър кимна.
— Вярно е. Но това не е гаранция. Може да стане облачно, човек може да изгуби ориентация или просто да няма късмет. Като бедната госпожица Уинтроп.
— Как открихте тялото й?
— Мейдей го намери.
— Мейдей ли?
— Това е най-доброто ни куче. Ски-патрулът използва черни лабрадори и овчарки. Кучетата са невероятни. Те надушват човешката миризма, изкачват се до най-високата точка на склона и започват да търсят оттам надолу. Пратихме на мястото бомбардировач и когато…
— Бомбардировач ли?
— Нашият снегоход. С него свалихме трупа. Тримата санитари от линейката установиха смъртта с ЕКГ, после я снимаха и я пратиха в районната болница „Бартлет“.
— Значи никой не знае как се е случило нещастието, така ли?
Той сви рамене.
— Знаем само, че се е блъснала в един смърч. Гледката не беше приятна.
Дейна се вгледа в него за миг.
— Може ли да се кача до върха на Игълкрест?
— Защо не? Хайде да се наобядваме и после лично ще ви заведа.
Стигнаха с джип до двуетажната хижа в подножието на планината.
— Тук се събираме, за да обсъдим плановете за издирванията — каза Брус Боулър. — Ще се качим на върха с открития лифт.
Когато се заиздигаха към върха, Дейна се разтрепери от студ.
— Трябваше да ви предупредя. В такова време носим дълго бельо и няколко ката дрехи.
— Ще з-запомня.
— Джули Уинтроп се е качила със същия лифт. Носила е раницата си със себе си.
— Раница ли?
— Да. Раница с лопатка за лавини, предавател, който праща сигнал на разстояние от петдесет метра, и прът за проверка на дълбочината на снега. — Той въздъхна. — Разбира се, това не й е помогнало, когато се е блъснала в дървото.
Наближиха върха. Когато стигнаха на платформата и внимателно слязоха от лифта, към тях се приближи мъж.
— Какво те води насам, Брус? Да не се е изгубил някой?
— Не, просто развеждам една приятелка. Това е госпожица Евънс.
Двамата се ръкуваха. Дейна се огледа. Наблизо имаше заслон, който едва се виждаше от гъстите облаци. „Дали Джули Уинтроп е влязла там преди да се спусне? Може би някой я е проследил? Някой, който се е готвил да я убие?“
Брус Боулър се обърна към нея.
— Намираме се на най-високия връх на планината.
Дейна погледна към бездънната бездна и потръпна.
— Вие замръзвате, госпожице Евънс. Хайде да се връщаме.
— Благодаря.
Дейна току-що се бе прибрала в хотела, когато на вратата се почука. Тя отвори. На прага стоеше едър мъж с много светла кожа.
— Госпожица Евънс?
— Да.
— Здравейте. Казвам се Николос Върдън. Работя във вестник „Джуно Емпайър“.
— Да?
— Научих, че разследвате смъртта на Джули Уинтроп. Бихме искали да публикуваме материал за случая.
В главата на Дейна прозвуча тревожен сигнал.
— Боя се, че грешите. Не правя никакво разследване.
Мъжът я погледна скептично.
— Чух…
— Подготвяме предаване за световните ски-курорти. Джуно е само едно от местата, които ще представим.
— Разбирам. Извинявайте, че ви обезпокоих.
Дейна го проследи с поглед. „Откъде знае какво правя тук?“
Тя се обади в „Джуно Емпайър“.
— Ало, търся един от репортерите ви, Николос Върдън… Нямате такъв служител? Ясно. Благодаря ви.
Събирането на багажа й отне само десет минути. „Трябва да се махна оттук и да намеря друго място.“ — Дейна внезапно си спомни нещо. — „Питате за «Коузи Лог», нашия пансион, нали? Имате късмет. Останала ни е свободна стая.“ Тя слезе във, фоайето да провери. Служителят й начерта схема на пътя до пансиона.
Мъжът в подземието на държавната сграда наблюдаваше дигиталната карта на компютърния екран.
— Обектът напуска центъра на града и се насочва на запад — съобщи той.
Пансионът „Коузи Лог“, красива едноетажна сграда от дървени трупи в местен стил, се намираше на половин час от центъра на Джуно. Дейна позвъни на вратата. Отвори й привлекателна бодра жена на тридесетина години.
— Здравейте. Какво ще обичате?
— Случайно се запознах със съпруга ви и той спомена, че имате свободна стая.
— Така е. Аз съм Джуди Боулър.
— Дейна Евънс.
— Заповядайте.
Дейна влезе и се огледа. Пансионът се състоеше от голяма удобна дневна с каменна камина, трапезария
