— Значи… няма проблеми?
— Никакви.
Дейна облекчено въздъхна.
— Може ли да го чуя?
— Естествено. Кемал, майка ти.
След секунда се чу гласът на момчето.
— Здрасти, Дейна.
— Здрасти, Кемал. Как я караш?
— Супер.
— Как мина училището?
— Добре.
— Разбираш ли се с госпожа Дейли?
— Тя е върхът.
„Нещо повече — помисли си Дейна. — Тя е истинско чудо.“
— Кога се прибираш, Дейна?
— Утре съм си вкъщи. Вечеря ли?
— Да. Не беше зле.
„Това ти ли си, Кемал?“ — изкушаваше се да попита Дейна. Промяната в него я порази.
— Добре, миличък. До утре. Лека нощ.
— Лека нощ, Дейна.
Тъкмо се канеше да си легне, когато клетъчният й телефон иззвъня.
— Ало?
— Дейна?
— Джеф! — радостно възкликна тя. — О, Джеф! — Дейна благослови деня, в който бе купила мобифона си.
— Искам да ти кажа, че страшно ми липсваш.
— И ти ми липсваш. Във Флорида ли си?
— Да.
— Как вървят нещата?
— Лошо. — Тя долови колебанието в гласа му.
— Всъщност адски лошо. Утре ще й правят мастектомия.
— О, не!
— Тя не го понася много добре.
— Ужасно съжалявам.
— Знам. Кофти късмет. Мила, нямам търпение да те видя. Някога казвал ли съм ти, че съм луд по теб?
— И аз съм луда по теб, мили.
— Имаш ли нужда от нещо, Дейна?
„От теб.“
— Не.
— Как е Кемал?
— Чудесно. Намерих детегледачка, с която се разбира.
— Браво. Нямам търпение пак да сме заедно тримата.
— И аз.
— Грижи се за себе си.
— Непременно. И нямам думи да изразя колко много съжалявам за Рейчъл.
— Ще й предам. Лека нощ, мила.
— Лека нощ.
Дейна отвори куфара си, извади ризата на Джеф, която бе взела от апартамента, и я облече под нощницата си. „Лека нощ, мили.“
Рано на другата сутрин Дейна взе самолета за Вашингтон. Преди да отиде на работа се отби вкъщи, където я посрещна бодрата госпожа Дейли.
— Радвам се, че се връщате, госпожице Евънс. Това ваше момче ме умори — каза тя и намигна.
— Надявам се, че не ви е причинявал прекалено много проблеми.
— Проблеми ли? Няма такова нещо. И отлично се справя с новата си ръка.
— Значи си носи протезата? — изненада се Дейна.
— Разбира се. Отиде с нея на училище.
— Чудесно. — Тя си погледна часовника. — Трябва да отивам в студиото. Ще се върна следобед да видя Кемал.
— Ужасно му липсвате. Е, тръгвайте. Аз ще ви разопаковам багажа.
— Благодаря, госпожо Дейли.
Дейна разказваше на Мат какво е научила в Аспен.
Той я гледаше смаяно.
— На сутринта след пожара електротехникът просто изчезнал, така ли?
— Без да си вземе заплатата.
— И е бил в дома на Уинтроп точно преди пожара?
— Да.
Бейкър поклати глава.
— Звучи ми като в „Алиса в страната на чудесата“. Става все по-интересно.
— Мат, Пол Уинтроп е следващият загинал от семейството. Убили са го във Франция скоро след пожара. Искам да отида там. Ще се опитам да потърся свидетели на автомобилната катастрофа.
— Добре. — Той помълча, после каза: — Елиот Кромуел питаше за теб. Каза да се пазиш.
— Няма проблем.
Когато Кемал се прибра от училище, Дейна го чакаше. Той носеше протезата си и на Дейна й се стори, че изглежда много по-спокоен.
— Върна се! — Кемал я прегърна.
— Здравей, миличък. Липсваше ми. Как мина училището?
— Горе-долу. Ти как пътува?
— Нормално. Донесох ти нещо. — Тя му подаде ръчнотъкана индианска чанта и кожени мокасини, които бе купила в Аспен. Сега започваше трудната част. — Кемал, налага се пак да замина за няколко дни.
Дейна се приготви за реакцията му, ала Кемал само каза:
— Добре.
И нито следа от негодувание.
— Ще ти донеса още по-хубав подарък.
— По един за всеки ден, в който те няма, става ли?
— Виж какво, ти си още в седми клас, не си в правния факултет! — засмя се тя.
Мъжът седеше на удобен фотьойл пред телевизора с чаша скоч в ръка. На екрана се виждаха Дейна и Кемал. Госпожа Дейли им поднасяше вечерята, ирландско задушено.6
— Великолепно е — каза Дейна.
— Благодаря. Радвам се, че ви харесва.
— Нали ти казах, тя е страхотна готвачка — рече Кемал.
Все едно, че бе в трапезарията при тях, а не ги наблюдаваше от съседния апартамент.
— Разкажи ми за училище — каза Дейна.
