Спомени от полунощ

отиваха твърде бързо, за да ги улови, задържи и осмисли. Спохождаха я в неочаквани моменти, заварваха я неподготвена и я хвърляха в недоумение.

В началото задаваше въпроси. Монахините бяха много мили и искаха да й помогнат, но техният обет бе обет на мълчание. Имаше право да говори само игуменката, сестра Тереза, съсухрена жена в напреднала възраст.

— Знаете ли коя съм аз?

— Не, дете мое — отвръщаше сестра Тереза.

— Как се озовах тук?

— В подножието на планината е градчето Янина. Миналата година по време на силна буря, те намерили в малка лодка в езерото. Лодката потънала, но с Божията помощ две от нашите сестри те спасили. Докараха те тук.

— Но… къде съм живяла преди това?

— Не зная, дете мое.

Такъв отговор не я задоволяваше.

— Никой ли не попита за мен? Никой ли не ме потърси?

— Не, никой — поклати глава сестра Тереза. Идеше й да закрещи от безсилие.

— И все пак, нима във вестниците не се появи съобщение за изчезването ми?

— Както знаеш, не ни е позволено да имаме връзки с външния свят. Трябва да приемем волята Божия, дете. Трябва да сме благодарни Богу за милостите, с които ни дарява. Не забравяй, че си жива.

Нищо повече не можеше да изкопчи. В началото бе твърде зле, за да мисли за всичко това, но с течение на времето се възстанови.

Щом се почувства достатъчно силна, за да се движи сама, тя започна да се грижи за цветята в градината на манастира. Прекарваше по цели дни сред тях, под лъчите на горещото слънце на Гърция, галена от нежния полъх на вятъра, разнасящ тръпчивия аромат на лимони и лозя.

Атмосферата край нея бе ведра и спокойна, но тя не можеше да си намери място. Загубена съм, а никой не го е грижа. И защо? Да не би да съм сторила някому нещо? Коя ли съм? Коя ли съм аз?

Виденията продължаваха да идват неканени. Една сутрин се събуди внезапно — бе сама в стая с гол мъж, който я събличаше. Сън ли беше това? Кой беше мъжът? Може би беше омъжена за него? Дали имаше съпруг? Не носеше халка. Всъщност нямаше нищо свое с изключение на черните одежди на кармелитка, които сестра Тереза й бе дала, и една мъничка брошка — златна птичка с рубиненочервени очи и разперени криле.

Беше никоя. Чужденка, която живее сред чужди хора. Нямаше кого да помоли за помощ, нямаше психиатър, който да й обясни, че съзнанието й е така травмирано, та ако иска да не полудее, не бива да допуска ужасното минало до него.

А образите прииждаха ли прииждаха, като късчета от огромна мозайка, която трябваше да подреди. За съжаление не можеше да направи връзката между тях. Често я спохождаше споменът за една огромна студия, изпълнена с мъже във военни униформи, които снимаха филм. Да не би да съм била актриса? Не, работеше нещо друго. Но какво?

Мъж в униформа й поднася букет. Ще трябва да платите за него, смее се той.

След два дни сънува същия мъж. Сбогува се с него на някакво летище, искрено страда от раздялата, а когато се събуди, видя, че плаче.

От този миг нататък не можеше да си намери място. Това не бяха сънища, а мигове от собствения й живот, от миналото й. Трябва да разбера коя съм. Коя съм!

Най-неочаквано посред нощ из недрата на подсъзнанието й изплува едно име — Катерин. Казвам се Катерин Алегзандър.

2. Глава

Атина, Гърция

В никоя карта няма да откриете империята на Константин Демирис и все пак неговите почти феодални владения бяха по-големи и по-могъщи дори от някои държави. Той бе сред най-богатите мъже в света и влиянието му трудно можеше да се вмести в обичайните преценки. Нямаше нито титла, нито официално положение в обществото, но за него бе нещо обикновено да купува и продава министър-председатели, кардинали, посланици и крале. Пипалата на Демирис се бяха впили в тъканта и живота на десетки страни. Той бе властен мъж с проницателен и бърз ум. Добре сложен, висок доста над средния ръст, с широки рамене и гърди и с мургав тен, Демирис имаше ясно очертан голям нос и маслиненочерни очи. Лицето му бе като на ястреб, хищническо. Стига да решеше, Демирис беше изключително чаровен. Говореше осем езика и беше прочут сладкодумник. Собственик на една от най-ценните колекции от произведения на изкуството, той притежаваше своя ескадрила от частни самолети и около дузина апартаменти, замъци и вили, разпръснати из цялото земно кълбо. Ценител на красотата, Демирис смяташе, че красивите жени са неустоими. Носеше му се славата на голям любовник, романтичните му истории бяха вълнуващи почти толкова, колкото и финансовите му операции.

Константин Демирис се гордееше със своя патриотизъм — синьобелият гръцки флаг бе на видно място във вилата му в Колонаки и Псара, собствения му остров, ала той никога не плащаше данъци. Не се чувстваше длъжен да се подчинява на нормите, валидни за всички обикновени хора. В жилите му течеше кръвта на боговете.

Почти всеки, с когото Демирис се запознаваше, искаше някаква услуга от него — да финансира проект, да отпусне дарение или сума за благотворителност, или само да се възползва от въздействието на познанството си с него. Демирис се забавляваше да прави догадки за истинските домогвалия, тъй като обикновено зад привидните желания се криеше нещо друго. Аналитичният му ум рядко приемаше на доверие чуждите декларации и той не се доверяваше почти никому. Девизът му беше: „Близо до приятелите, но още по-близо до враговете.“ Журналистите виждаха един добронастроен, чаровен светски мъж. Нямаха никакви: основания да подозират, че под хубавата фасада се крие убиец, човек, от подземния свят, който не се колебаеше да стисне жертвата за гърлото.

Той не прощаваше никому и не забравяше обидите. За древните гърци думата dikaiosini, справедливост, често пъти бе синоним на ekdikisis — отмъщение, а Демирис се бе посветил и на двете. Той помнеше и най- незначителното противопоставяне, а онези, които бяха имали нещастието да предизвикат гнева му, бяха платили за това стократно. Никога не им бе станало ясно откъде идват злините, защото педантичността на Демирис превръщаше отмъщението във вълнуваща игра — внимателно подготвяше плана и плетеше мрежите на своите капани, в които в крайна сметка улавяше и унищожаваше неприятелите си.

За него бяха истинско удоволствие дните и часовете; прекарани в подготовка на такива капани. Той премерваше внимателно силните и слаби страни на своите врагове.

На една вечеря бе дочул как известен продуцент подхвърля по негов адрес думите „онзи мазен грък“. Демирис търпеливо изчака часа на отмъщението си. Две години по-късно същият продуцент подписа договор с известна в целия свят кинозвезда, която щеше да участвува в новия му филм. В снимките бе вложил и цялото си състояние. Демирис изчака екипът да преполови работата по филма, след което завъртя главата на известната актриса и успя да я убеди да отиде с него на яхтата му.

— Ще прекараме истински меден месец — обеща й той.

Тя наистина получи медения месец, но без сватба. Наложи се да се прекратят снимките и продуцентът фалира.

В играта на Демирис имаше няколко участници, с които все още не бе разчистил сметките си, но той не бързаше. Обичаше да предвкусва отмъщението, да го планира и да го осъществява с искрена наслада. През последните години не бе имал неприятели — кой можеше да си позволи такова нещо, и му оставаше да разчисти сметките си с онези, чиито пътища преди години се бяха пресекли с неговите.